петък, 24 декември 2010 г.

На испански

Попаднах на това съвсем случайно - испански превод на стихотворението ми Цитирани автори. Много приятна изненада, благодаря на преводача Juan Antonio Bernier, научих малко повече за него - самият той е поет и преподава испански в Софийския университет. Ето и оригиналният линк от неговия блог (там има и други преводи на български поети):


А на него пък попаднах от този блог, където са поместени моето стихотворение и едно на Стефан Иванов, преводите пак са на Bernier, а постингът е озаглавен Dos Poetas Bulgaros:


Ето го моето на испански:

AUTORES CITADOS

Mi entrenador de ajedrez
decía:
“Juega tu propio juego”.

A mi entrenador de boxeo
le gustaba decir
“Izquierda-izquierda-derecha-gancho,
y el que sea cae por tierra”.

Mi profesor de estudios medievales
recordaba
“Yo soy el que soy”.

Y los tres tenían razón
según el momento del día.

Del libro Por culpa de Bobby Fisher (По вина на Боби Фишер). Sofía, Ciela, 2010.

...и на български, в интернет го има тук:

Цитирани автори

Треньорът ми по шахмат
казваше:
„Играй си твоята игра.”

Треньорът ми по бокс
обичаше да казва:
„Лев–лев–десен–ъперкът,
и оня на земята!”

Професорът ми по медиевистика
напомняше, че
„Аз съм Oня, Който съм”.

И тримата са прави
по различно време на деня.


понеделник, 20 декември 2010 г.

Номинация за "Иван Николов"

По вина на Боби Фишер е сред шестте номинирани книги за Националната награда за поезия Иван Николов. Благодарен съм на журито за номинацията и за компанията, в която са ме поставили. Това е награда, която в миналото са печелили Христо Фотев и Константин Павлов, както и редица други важни (не само) за мен поети. Връчва се вече 16 години. Церемонията е в сряда, ето и официалната новина от организаторите ИК Жанет 45:


Годишната Национална награда за поезия Иван Николов е най-голямата българска награда за стихосбирка с произведения, за пръв път включени в книга. Целта й е да насочи вниманието на обществото към решаващата роля на поезията за развитието на българската духовност и култура.

Връчването на наградата ще се състои на 22 декември 2010 (сряда), от 18:30 часа в Камерна зала на Народен театър "Иван Вазов".

Близо шестдесет стихосбирки се състезаваха за наградата тази година. Сред тях имаше както съвсем млади поети (най-младата участничка е на седемнадесет години), така и зрели, утвърдени имена. Бяха представени разнопосочни, но в повечето случаи сериозни и професионално защитени поетически езици. Представени бяха както големи издателства, така и самиздатски стихосбирки. Не липсваха изненади, които несъмнено през следващите години ще заемат своето място в литературния живот на страната. Нивото на конкурса се оказа изключително високо и за пореден път потвърди, че българската поезия е място на напрегнато интелектуално търсене и воля за майсторство.
В преценката си журито в състав Ани Илков, Иван Цанев и Миглена Николчина се ръководеше от следните критерии: 1) Многоизмерност и цялостност на духовното послание и на индивидуалния лирически почерк; 2) Оригиналност, новаторство, динамика, обърнатост към бъдещето и заедно с това поетическа култура и съзнание за традициите на българската и световната поезия; 3) Остра съвременна чувствителност за кризите – личностни и глобални – на епохата, както и сетиво за онова (така трудно днес, а все пак необходимо) трансцендиране на наличното, без което поезията е немислима. 4) Най-сетне съществено беше да се отстранят празните реторически жестове и клишираните ефекти.

Пред този труден избор журито постигна съгласие относно следните шест номинации:

Живка Балтаджиева, НИКОГА други стихове, ИК „Жанет 45”, 2009. Прецизност, сдържаност, майсторство, внимание както към микрокосмоса, така и към неизмеримото.

Кирил Василев, Липсващи страници, Стигмати, 2010. Класичност на модерните форми, дълбочина, която се движи по ръба на отчаянието и устояването.

Екатерина Йосифова, Тази змия, ИК „Жанет 45”, 2010. Тази голяма дама на българската поезия винаги е предпочитала да остане в сянка, но за пореден път покорява със своята изисканост, самовзискателност във формата, финес на усещанията, лаконизъм на изказа, проницателност и онова самоотречение, което идва с осъзнаването на суетността на всяка слава. Мъдра.

Иван Ланджев, По вина на Боби Фишер, Сиела, 2010. Дисонансите и екстазите на града през погледа на един ярък поетически дебют, събрал крайностите на „шахматната” рационалност и безконтролния ексцес.

Патриция Николова, Яков и ангелът, Сиела, 2010. Милосърдна и аналитична, „аполитична” и драматично социална, това е поезия на неочакваните ракурси и на суровите, безпощадни като снайпер попадения.

Едвин Сугарев, Стихове от Камен бряг, самиздат, 2010. Лице в лице с природата и вечността, страстна и медитативна, отворена към неизмерими вътрешни и отвъдни светове, поезията на Сугарев ни напомня, че истинският живот на всеки от нас е все пак невидим за другите.

22 декември 2010 (сряда), 18:30 ч.
Народен театър "Иван Вазов", Камерна зала

понеделник, 6 декември 2010 г.

Тази вечер

Поетичен Никулден 2010
Поетична вечер, посветена на Николай Кънчев и Збигнев Херберт

Под почетния патронаж на Н. Пр. д-р Лешек Хенсел,
извънреден и пълномощен посланик на Република Полша в Република България

6 декември 2010 г., понеделник, 18.00 ч.
Полски институт София
София, ул. „Веслец” 12


- Но един ден и ние ще танцуваме -
Из писмо на Збигнев Херберт до Николай Кънчев

За диалога Збигнев Херберт (1928-1998) - Николай Кънчев (1936-2007), за поетите и поезията, за поетичния превод ще говорят д-р Войчех Галонска, консул на Р Полша, почетният професор на НБУ Михаил Неделчев
и проф. д-р Светлозар Игов.

Актьорът Милен Миланов ще изпълни стихове на Николай Кънчев и Збигнев Херберт.

В поетичния диалог ще участват поетите:
Екатерина Йосифова, Първан Стефанов, Иван Цанев, Божана Апостолова, Пламен Александров, Рада Александрова, Валентин Дишев, Силвия Чолева, Палми Ранчев, Едвин Сугарев, Кристин Димитрова, Георги Господинов, Георги Борисов, Мирела Иванова, Марин Бодаков, Илко Димитров, Йордан Ефтимов, Николай Бойков, Ясен Атанасов, Роман Кисьов, Петър Чухов, Бети Файон, Яница Радева, Марица Колчева, Стефан Иванов, Антоанета Николова, Иван Ланджев.

Ще бъде представена изложба на Маргарита Горанова „Рисунки с туш” по стихотворения на Николай Кънчев

Водещи на вечерта:
Федя Филкова и Милен Миланов

Поетичната вечер, в рамките на Панаира на книгата, се организира от съпругата на поета Николай Кънчев - Федя Филкова - с любезното съдействие и подкрепа на Полски институт София.

вторник, 30 ноември 2010 г.

Somethin' Through The Rye


He had a big damn mirror in front of the piano, with this big spotlight on him, so that everybody could watch his face while he played. You couldn't see his fingers while he played--just his big old face. Big deal. I'm not too sure what the name of the song was that he was playing when I came in, but whatever it was, he was really stinking it up. He was putting all these dumb, show-offy ripples in the high notes, and a lot of other very tricky stuff that gives me a pain in the ass. You should've heard the crowd, though, when he was finished. You would've puked. They went mad. They were exactly the same morons that laugh like hyenas in the movies at stuff that isn't funny. I swear to God, if I were a piano player or an actor or something and all those dopes thought I was terrific, I'd hate it. I wouldn't even want them to clap for me. People always clap for the wrong things. If I were a piano player, I'd play it in the goddam closet. Anyway, when he was finished, and everybody was clapping their heads off, old Ernie turned around on his stool and gave this very phony, humble bow. Like as if he was a helluva humble guy, besides being a terrific piano player. It was very phony--I mean him being such a big snob and all. In a funny way, though, I felt sort of sorry for him when he was finished. I don't even think he knows any more when he's playing right or not. It isn't all his fault.
Holden Caulfield

четвъртък, 21 октомври 2010 г.

За "По вина на Боби Фишер" в Литературата Днес


Рецензията е на Преслав Ганев. Оригиналната публикация е тук.

В зависимост от това кога четеш (сутрин, обед, вечер), как го четеш (бързо, бавно, съсредоточено, лежерно, през пръсти) и къде го четеш (в хола, в спалнята, в кенефа, на работа или на лекции) Иван Ланджев ти се струва различен. Прав е Тома Марков, че нещо толкова приятно в съвременната българска поезия рядко се среща – но го установих чак на втория си прочит и то след като между двата бях слушал няколко стихотворения на Ланджев в Арт-хостела.
Присъщо на добрата поезия, в “По вина на Боби Фишер” Ланджев работи страхотно с фигури – естествено, има какво да се желае, на моменти са твърде наситени или твърде крехки, смисловата им ритмика малко бяга, но цялостният ритъм на стихосбирката като че ли (с малки изключения) е повече от добър в сравнение със съвременните на Ланджев господа поети.
Като цяло на мен ми е трудно да пиша за поезия – категоричната ми субективност при писането за проза при поезията се замества от крехка колебливост. И това е така, защото поезията говори твърде добре за себе си, за да се появяват самозванци, които да я коментират, па макар и без претенция за стойностна критика. Тяхната работа всъщност е да кажат едно-единствено нещо – дали си струва да опиташ с даден поет или по-скоро да го прескочиш и да се насочиш към следващия.
Безочливият, суров, лишен от обикновено самосъжаление и надарен с шахматна прецизност в изказа Иван Ланджев, струва ми се, е нещо, през което читателите трябва да преминат въпреки или именно заради краткостта и стегнатостта на съдържанието и цената.

петък, 15 октомври 2010 г.

От лекция на Ленард Бърнстейн в Харвард

За метафоричния език и експресивността в музиката.
“midway between the unintelligible and the commonplace, it is metaphor which most produces knowledge” (Aristotle)
"Music and poetry, but especially music can and does name the unnamable"

четвъртък, 23 септември 2010 г.

За София Поетики в ЛВ

Това е в новия брой на Литературен вестник от вчера. Зададоха ми няколко въпроса за София Поетики.

Защо прие да участваш в този фестивал, какво е впечатлението ти от него?
Главното е, че получих покана от организаторите. Липсата на такава покана сериозно щеще да ме затрудни да приема. После – приех, защото няма разумна причина да откажа. Човек веднага се замисля за три неща: селекцията, мястото и – естествено – идеята. Е, какво по-хубаво от това да си в добра (подбрана!) компания, на знаково място, правейки нещо, което си струва? Това са накратко и впечатленията ми от вечерта. Дойдоха много хора, донесоха си връхни дрехи и слушаха поезия и музика. Не бих могъл да съм по-доволен.

Как литературата се вписва в градската култура?
От една страна, градът, както знаем, произвежда сам викачите си. Грамадна част от съвременното ни писане съществува заради градската среда и слава богу, че е така. От друга страна, литературата изобщо „вписва” градската култура в инвентара на времето и запазва най-интересното. Не знам от къде съм научил повече за градската култура – от това, че съм гражданин или от това, че съм читател. Сякаш книгите са ми казали повече за градовете от всичко останало. Понякога дори повече от гледките и преживяното.

Чува ли град като София литературата?
Този фестивал пита същото и поздравявам организаторите за смело поставения въпрос. Моят отговор е: София чува и иска да й се предоставя възможност да чува по-често. Така че не е лоша идея и ние да откликваме по-често с литература, която става за слушане и дори за четене. Понеже има и една трета литература, която пък става само за гледане. Тя е най-амбициозна.

Литературата в града – има ли бъдеще тази сцена?
Разбира се! И дано този път Елиът не е прав, че „бъдещето се съдържа в миналото време” – защото в България тази сцена пък няма достатъчно минало. Аз не мисля, че изобщо има друга истинска сцена за литературата освен града. Талантът може да се ражда и се ражда навсякъде, но сцената не може да се появи преди да се е появил градът. Трябвало е първо да има полис и в него да се организират поетически състезания – това не се е променило кой знае колко до днес. Такъв е и принципът на София Поетики, само че без боговете-покровители. Литературата се събира някъде, за да се види и чуе – и това някъде е градът.

въпросите са на Галина Георгиева

понеделник, 13 септември 2010 г.

Напоследък

Напоследък ме преследват умни мисли, но аз съм бърз и успявам да им избягам.
Напоследък гледам националния ни отбор по футбол, който не спира да радва феновете - първо зарадва английските, после и черногорските.
Напоследък често слушам този кавър на най-доброто парче на Weezer:

както и това от Davy Graham:


А ето го и на видео човека. Прави каквото му е отредено:



И така напоследък. Плюс всичко останало. При вас?

четвъртък, 2 септември 2010 г.

Утре в Хеликон

На 03.09.2010 от 19.00 в книжарница Хеликон - Витоша ще се проведе Литературно четене В края на лятото.
В него свои нови произведения ще прочетат авторите: Тома Марков, Стефан Иванов, Иван Димитров, Иван Ланджев, Мирослав Христов и Калин Терзийски под звуците на електрическата китара на Явор Николов - Ръмпо (свирил с барабаниста на Джими Хендрикс Мич Мичъл)
Вход - свободен.

***
Елате, пък каквото стане. Ще четем поезия. Ще се радвам да се видим.
Поезия. От Поетиките. Това ми е любимата случайна снимка от вечерта. Благодаря на който я е уловил.

неделя, 29 август 2010 г.

София Поетики 2010



място: Борисовата градина, Езерото с лилиите

29.08.2010, 16:00 часа

Музика:

Ambient Anarchist
Nasekomix
Wayab
Блуба Лу
Джаз трио: Валентин Геров (виола), Антони Дончев (пиано), Георги Дончев (бас)
Остава
Самоделия
Явор Захариев (Gravity Co) & DJ Dian Solo

Поезия и проза:

Богдан Русев
Борис Роканов
ВБВ
Васил Георгиев
Виргиния Захариева
Владимир Левчев
Галина Николова
Георги Господинов
Елена Алексиева
Елин Рахнев
Емануил А. Видински
Иван Димитров
Иван Ланджев
Иван Христов
Ида Даниел
Илко Димитров
Калин Терзийски
Камелия Спасова
Кристин Димитрова
Любомир Терзиев
Марин Бодаков
Мария Калинова
Мария П. Василева
Марица Колчева
Миглена Николчина
Мирослав Христов
Радослав Парушев
Румен Баросов
Стефан Иванов
Теодора Димова
Тодора Радева
Тома Марков
Ясен Василев
Ясен Атанасов

Със специалното участие на:

Василис Аманитидис (Гърция)
Раду Ванку (Румъния)
Сабина Уги (Унгария)
Станка Храстел (Словения)
Япрак Йоз (Турция)

сряда, 28 юли 2010 г.

What then?

His chosen comrades thought at school
He must grow a famous man;
He thought the same and lived by rule,
All his twenties crammed with toil;
'What then?' sang Plato's ghost. 'What then?'

Everything he wrote was read,
After certain years he won
Sufficient money for his need,
Friends that have been friends indeed;
'What then?' sang Plato's ghost. ' What then?'

All his happier dreams came true -
A small old house, wife, daughter, son,
Grounds where plum and cabbage grew,
poets and Wits about him drew;
'What then.?' sang Plato's ghost. 'What then?'

The work is done,' grown old he thought,
'According to my boyish plan;
Let the fools rage, I swerved in naught,
Something to perfection brought';
But louder sang that ghost, 'What then?'

William Butler Yeats

вторник, 13 юли 2010 г.

Интервю за Stand.bg



Лесно ли се издава първа книга в България?

При тази книга имаше нещо по-различно, понеже гръбнакът на целия ръкопис, един цикъл от десетина неща, спечели миналата година конкурса „Веселин Ханчев". Там всъщност първа награда е да ти издадат книга. Предполагам, че е трябвало от конкурса да финансират издаването. Не знам как са протекли разговорите между организаторите на конкурса и издателството ми, но книгата е факт. Това ме интересуваше най-много. Иначе тези конкурси дават една легитимация. Защото в литературни среди като българската, които са локални, повече или по-малко махленски, едно такова по-авторитетно казване за теб е добре дошло. Някаква инстанция да се произнесе: „той пише добре". Ти можеш да пишеш добре и без да си печелил никакъв конкурс, но в последна сметка се оказва, че е полезно, не е излишно.

Участвал ли си в подобни конкурси преди това?

Печелил съм литературни конкурси като по-малък, иначе не. Не знам и отсега нататък дали ще участвам. Зависи от наградата, ако е достатъчно примамлива - защо не? Но това, което този конкурс направи, беше да се каже „да, ето вижте този човек".

Иначе откога пишеш?

Отдавна, само че като по-малък трябваше да мине достатъчно време, за да преодолея в себе си разни вътрешни препятствия. Да се покажат тези неща и на другите. Има такъв момент на преодоляване, на някаква по-трезва самооценка. Преди няколко години дойде този етап, в който започнах да публикувам по-често в периодичния печат, поезия и проза. Днес писането ме изхранва, работя като сценарист. Не мога да кажа, че се издържам с литература, защото не живея от художествената си литература, но, в общи линии, всеки лев, който печеля, е свързан с писане.

Остава ли ти достатъчно творческа енергия за писане на художествена литература, след като се занимаваш с писане и професионално?

Да. Двете неща са доста различни. Едното е професионален ангажимент, който гледам да си изпълнявам честно и съвестно. С художествената литература, с поезията, това е нещо друго. Това е вътрешна нужда, която движи. Двигател, който не си отива, не се разваля. Ако аз мога да бъда щастлив без това, няма да го правя. Обаче не ми се получава да бъда щастлив без него. Гледам и едното да помага на другото. Не съм от тези автори, които открито говорят против „другата" си професия. Мисля, че всяко писане е школа. В нещата, които правя за телевизията, властват същите драматургични закони, които властват и в театъра. Всичко това е школа по писане и не мисля, че ми е излишно. Не мога да кажа, че сценариите помагат на поезията, но не бих и побързал да го нарека нещо нечистоплътно, което писателят не бива да прави. Напротив. Има много примери на велики и не толкова велики писатели, които са се издържали и с журналистика, и със сценарии, и с телевизия, и с най-различни такива неща, свързани с писане. Това е нормално.

А на кое отдваш по-голямо значение - на поезията или на прозата?

Колридж казва, че прозата, това са думите в най-добрия ред, а поезията - най-добрите думи в най-добрия ред. И определено очарованието на поезията ме влече повече. Това е по-висш пилотаж в писането, доколкото синтезирано, с малко неща, казваш много. Не че се отнасям несериозно към прозата. Чета с настървение много проза, пиша отвреме-навреме проза за списания. Но сякаш в поезия е това, което основно имам да кажа, засега. По-нататък може да направя нещо с разкази. Но поезията си остава това, което ми е най-важно.

На представянето на книгата ти имаше много хора. Смяташ ли, че има криза в българската култура, както доста хора твърдят?

Хората, които казват, сочейки с пръст, че има криза в българската култура, може би имат криза в собствената си култура. По време на криза нещата в културата могат да се случват още по-добре. Това е много стара и известна теза. Нищо не пречи на културата да се случва по време на криза. Тя не е особено трудоемка откъм финансиране. За нещата, които правим, не е нужна мащабна и агресивна рекламна кампания. Нужни са хора, които да ни четат. И аз не съм песимист в това отношение, мисля че в България има такива млади хора. Просто трябва да се подобри начинът, по който те да чуят за нас, да знаят за това, което правим. Не е сложно.

Как беше приета самата книга?

Тя излезе в деня на премиерата, аз я видях за пръв път тогава, и трябваше да минат няколко дни, докато се появят рецензии в периодичния печат. Не знам как се приема. Получих похвали и потупвания по рамото от познати и непознати, което беше добре. На премиерата имаше и хора, които не познавах. Това ми хареса. Благодаря и на тях, че дойдоха. Мислех за това, че книгата излиза малко късно - лятото, а беше готова от известно време. Но залата въпреки това се напълни и аз останах много доволен. Надявам се сега да се приема и продава добре. В България поезията се купува и се разпространява по-малко от прозата. Което е странно. Издателствата приемат това за нормална ситуация и за правило, обаче гледайки историческата традиция, в България винаги е имало по-добра поезия, отколкото белетристика. Винаги. Откакто има българска поезия и белетристика, поезията ни е по-добра. Което не значи, че нямаме добри белетристи. Но в един глобален план, в прозата почти няма какво да съпоставим на световните образци. Дори на балканските образци. Ние нямаме нобелист (Канети естествено не се брои). Но това не ни пречи да имаме страхотни, световни поети.

30 стихотворения. Много ли са или малко? Как ги подбра?

Подбрахме ги заедно с редактора ми, поета Петър Чухов, на когото благодаря за работата - за думите, които каза на премиерата, за думите, които махна от книгата. Радващото е, че махнатите думи бяха съвсем малко, книгата не е „орязана". 30 стихотворения са просто точните за тази книга. Представях си я по този начин. Разделена е на три части по десет, като трите стадия на една шахматна партия. Понеже са казва „По вина на Боби Фишер" има и шахматни препратки. Нещата са вързани едно с друго, и биографично, и концептуално.

Изкушен ли си от шаха?

Бях. Като дете (до тийнейджър) се занимавах много активно и се състезавах. Стигнах до кандидат-майстор на спорта и след това спрях. Покрих нормата за майстор и се отказах. Въпреки това кумирът ми от тези детски години, Боби Фишер, си остана с мен. И реших, че е правилно точно той да бъде виновникът за цялата неадекватност и налудност - понеже е доста неадекватен и налуден гений. Преди да умре, го бяха нарочили за виновен за страшно много неща. За повечето от тях наистина е виновен. Но чисто естетически в шаха ми импонира начинът му на игра, стилът му. Той играе много просто! И аз се опитвам да играя просто в поезията. В живота ми е малко по-сложно. Не съм сигурен доколко се справям там, но в поезията наистина се старая стилистично да си наложа една простота и да избягам от излишествата. Това понякога е трудно.

Ако първата ти книга е някакъв ендшпил, какво следва?

Следва втора книга. Както беше казал Петър Чухов, това е най-добрата книга, която съм писал досега. Той ми отправи пожелание - „дано да е най-лошата оттук-нататък". Не знам каква ще е следващата книга, която ще напиша, дали ще е втора стихосбирка. Пиша нови стихотворения в момента. Имам и разкази, но още не са достатъчно за сборник. Ще видя кое ми се иска повече и ми се струва по-естествено да се появи на бял свят. Както досега, и оттук нататък за мен следва писане - това е сигурно.

Имаш стихотворение, посветено на Кърт Кобейн. Музиката ли е основното ти вдъхновение?

Вярвам дълбоко в тази взаимовръзка между музиката и поезията, защото добрата, силна поезия съзнава, че е музика. Във всяка поезия, независимо дали е римувана, или е бял стих, има вътрешен ритъм. И човек я пише с ритъм. За мен ритъмът е нещо задължително. Занимавам се с музика в свободното си време. По-скоро като меломан съм професионален, а като музикант съм посредствен. Свиря лошо, пея сносно, но слушам музика професионално и действително съм меломан. Много от нещата, които пиша, са повлияни от музиканти. Музиката е изиграла ключова роля в живота ми, в книгата има поема за Кърт Кобейн, имам стихотворение за Джими Хендрикс. Изобщо тази стихосбирка е изпъстрена с извесни мъртъвци. Някои от тях са музиканти, има един шахматист. Има много писатели, български и световни. Влиянията са доста - впечатлявам се от нещата, които си струват.

А как сядаш да пишеш?

Зависи от контекста. Ако става въпрос за офиса, сядам строго, дисциплинирано. Със стихотворенията е друго. Не съм от най-дисциплинираните писатели от този хемингуеев тип - да стана в шест часа и да започна да пиша, когато никой не ме притеснява. Не мога да си представя за какво нещо ще стана изобщо в шест часа. Пиша много вечер. Знам, че е писателско клише, но важи за мен. Успявам да се концентрирам вечер. Тази вече остаряла представа за писателя, който сяда много късно през нощта, налива си питие и започва да пише, при мен се случва точно така. Просто така умея да работя.

вторник, 6 юли 2010 г.

Интервю за Public Republic

Интервюто е на Галя Младенова
Снимки: Николай Николов
Мястото е Клуб 703 - любимо място, което от няколко дни вече го няма...


Иван Ланджев е поет, писател и телевизионен сценарист на 24 години. Лауреат е от националната олимпиада по философия (2005). Завършил е философия в СУ „Св. Климент Охридски”, а сега учи магистратура „Изкуства и съвременност (XX-XXI в.)”.

Победител е в националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев” (2009), както и в други литературни конкурси. На 16 юни бе премиерата на дебютната му стихосбирка „По вина на Боби Фишер”.

Oпределяш първата си стихосбирка „По вина на Боби Фишер” като „лична”. Защо?

В нея има солиден биографичен елемент. Разбира се, един автор би трябвало да умее да измисля неща от нищото, защото това, което правим, е свързано главно с въобразяването. В този смисъл честността не е най-голямата добродетел на поезията. Само че наистина има честност в тази книга, и това не е показна честност от типа „Ето, сега аз ще напиша нещо и то ще е честно”. Получило се е така просто от нужда. Надявам се да има добър баланс между въобразеното и между личното, биографичното…

За мен книгата е наистина лична, тя биографично започва от началото и свършва до сега. Разделена е на 3 части, които следват биографичен ритъм, занимава се със случки и проблеми, които са минали през годините, с лични мои неща, които съм имал нужда да кажа по някакъв начин.

Какво беше очакваното и какво беше неочакваното на премиерата на книгата?

Много се радвам, че успяхме да напълним кино „Влайкова”, защото в последния момент решихме това да е мястото. Хубавото е, че не беше камерно, дойдоха много непознати хора, млади, получи се разговор между тях и поезията. По предварителна уговорка премиерата трябваше да е в един джаз бар, но той излезе във ваканция, и трябваше бързо да намерим друго място. Аз не исках да е в книжарница, защото да представяш книга в книжарница е най-баналното нещо, което може да ти се случи.

Освен това аз имах и нещо предвид, което осъществихме на премиерата – накрая направихме едно парче от книгата (стихотворението – „Converse”) заедно с един мой приятел басист, с когото от време на време свирим заедно. За да го направим с бас трябваше озвучаване и сцена, което в книжарница нямаше как да се случи. Хората, които поканих да четат (Петър Чухов, Стефан Иванов, Тома Марков), казаха много хубави неща, надявам се и да са прочели хубави неща. Доволен съм и от слушаните, и от слушащите.

Гладко ли вървеше работата с твоя редактор Петър Чухов?

Да, защото ние сме приятели, не се събираме само по литературни поводи. Освен чудесен поет, той е и китарист – беше ме поканил за вокал в една от групите, в които свири… Разбира се, за разлика от него аз съм посредствен музикант, главното за мен винаги е било работата по книгата. И за моя радост той не я е „рязал”, много малко неща не влязоха – 2-3 стихотворения.

Тук – там по някоя и друга дума в отделните стихотворения, неща, за които сме се хванали да интерпретираме и да спорим. Това, което най-много ми помогна, бяха разговорите ни за поезията – имаме много сходни виждания, и двамата имаме слабост към езиковите игри, той дори ме е съветвал да не прекалявам с тях, защото има тенденция да го правя… Също така харесваме пестеливостта в изказа, поантите. Благодарен съм на Петър за сътрудничеството ни.

Все пак с какво беше по-различна нередактираната версия на стихосбирката?

Тя беше по-нехомогенна. Умувах дълго какъв да бъде редът. Стихосбирката стоя дълго време в суров вид, без да знам каква да бъде концепцията, как да се казва и какъв ритъм да следва. Беше кашесто, имах написани достатъчно стихотворения, с които не знаех какво да правя. В един момент трябваше да реша и мисля, че се получи нещо единно, балансирано и овладяно. Въпреки че е първа книга, има свой собствен тон – това ми харесва.

Имаш ли си любимо стихотворение от книгата?

Предпочитам да възприемам книгата като цялост. Очевидно, за да ги сложа в книгата, съм останал в един момент доволен от всички стихотворения. Има такива, които са ми по-важни, не че ги харесвам повече от другите.

Например „Куфар №18”, което спечели Ханчевия конкурс. Също така последното стихотворение, поемата „Бонус трак”. Тя е написана от името на Кърт Кобейн, който се намира в „Ад” на Данте. Там самоубийците са в седмия кръг на ада и са превърнати в дървета. Поемата е написана в първо лице, от името на самоубилия се Кобейн, който вече е дънер.

Около него са и други известни самоубийци – Хемингуей, Маяковски… Харесва ми идеята в стихотворението, защото е необичайна. Като цяло книгата е пълна с известни мъртъвци. Влиза се къде умишлено, къде неволно в диалог с Вапцаров, с Гео Милев, с Кърт Кобейн, с Боби Фишер, естествено.

Като по-млад си участвал в състезания по шах. Как се запали по шаха?

Историята е забавна и, разбира се, в нея е намесена жена. Аз бях много малък, някъде на 9, и бях отишъл на рождения ден на приятелка. Батко й беше идолът на всички деца в квартала и освен всичко останало, можеше да играе шах. Аз исках да я впечатля и играх с него, но той ме размаза.

Казах си, че това трябва много бързо да се промени. Накарах нашите да купят шах, записах се да тренирам, много скоро започнах да го побеждавам и се чувствах чудесно. После въобще забравих за момичето, обаче шахът остана. Много бързо се запалих и се занимавах наистина сериозно до една тийнейджърска възраст. Участвах в много турнири, по републикански първенства, веднъж и на европейско…

А защо се отказа? Промени ли нещо у теб шахът, все пак и името на стихосбирката е свързана с това?

Да, аз реших, че дължа на шаха поне едно заглавие на книга. Това беше моето сериозно детско занимание, всеки като дете си има по едно сериозно занимание. Обаче това в един момент не ми достигна, аз съм човек, който се впечатлява лесно от най-различни неща наоколко. Едно, че исках да остана с книгите, а сериозните занимания с шах са много времеемки, и друго, че много неща в тази възраст започнаха да ми се струват все по-интересни. Добре направих, че спрях.

Всъщност четенето започна преди шаха, научих се да чета много, много малък, някъде на 4 години сигурно. Четях каквото намеря, дори сложни книги, без да разбирам абсолютно нищо. Имах си ново умение – научил се да чете и хваща първите книги, които му попаднат. После се появи шахът… Той е перфектната диалогична игра, в нея едновременно може да покажеш превъзходство и да произведеш естетическа ценност.

Преплитат се логически и естетически съждения. Можеш едновременно да побеждаваш и да създаваш. Сега, след като съм се отказал да играя, спортната страна отдавна е останала на заден план, победата не е толкова интересна, но естетическото в шаха продължава да ме влече. А и шахматистите са впечатляващи хора и обичам да изучавам живота им. Чисто изследователски ме вълнува проблема за гения. Затова Боби Фишер всъщност е виновникът като персонаж в книгата. Той е бил виновен за много неща в живота си. Явно пак е виновен и след смъртта си, защото ексхумират останките му, което показва, че не съм сгрешил, като съм посочил него за виновник в заглавието.

Завършил си философия, тя помага ли за творческото писане?

Във всеки случай не пречи. Това е хуманитарна специалност и е близка до филологиите, защото изучавахме много класически текстове, но в същото време не е филология и аз не съм писател- филолог. Много често идеите, които се появяват в главата ми, идват точно от философеми. А философското образование е много хубаво нещо, защото дава една цялостна образованост.

Човек не може да работи като философ, особено в България, но като завършиш философия, просто излизаш образован човек. А според мен добрият писател не може да си позволи да бъде невеж. Особено сега, в нашата ситуация, след постмодерното, писателят не може да не е читател. Тези измишльотини за авторът, който не чете и пише, разчитайки на прозрения свише, са глупости. Не може да пишеш добре и да не четеш добре.


Занимаваш се с много неща, чии обувки са ти най-удобни – на поет, на писател, на сценарист, на шахматист, на музикант?

Шахматист не съм отдавна, а не съм и бил, така че това отпада. Когато човек е някакъв, означава, че това е основното, което прави, това е призванието му, издържа се от това нещо. Аз се издържам единствено и само от писане, кажи-речи всеки лев, който печеля, е от писане.

За музиката – просто е хоби, аз съм фанатичен меломан, постоянно слушам музика, каквото и да правя. Заниманията с музика също не са особено сериозни, просто много обичам музиката и вярвам, че тя е органично свързана с поезията. Това е видимо още от древна Елада, не мисля, че кой знае колко се е променило до днес. Добрата поезия, уважаващата себе си поезия, има вътрешен ритъм, всики поет пише с музиката в главата си.

Остават сценарната практика и поезията. Те са колкото две различни вселени, толкова и взаимосвързани – едното ми е професионален ангажимент, защото работя като сценарист, другото е просто нужда от поезия и писане на художествена литература.

В момента се издържам от писане, но не се издържам от художествена литература. Ако един ден дойде моментът, в който се издържам изцяло от художествена литература, това ще е супер. Не се виждам да правя нещо друго в живота си, не съм особено сръчен… Работата ми винаги ще бъде свързана с измисляне на неща – което при мен се получава чрез писане.

А трудно ли е да събереш всичко под една шапка?

Сигурно да, затова го събирам под много и различни шапки – колекционирам шапки отдавна. Вижте, аз не го и мисля толкова – по някакъв начин ми се отдава да балансирам.

Свършвам си работата на едното място, и я започвам на другото. Ако на някой му се вижда твърде динамично и тегаво, то за мен пък е много важно да бъда самостоятелен, да живея и да се издържам сам от това, което правя. Един автор би трябвало да може да си позволи самостоятелност. И ако за това му се налага да пише най-различни неща, включително за медии – да, защо не? Не го мисля толкова за трудно, колкото за естествено. Това е естественото състояние на нещата.

И, последно, накъде гледаш за в бъдеще?

Не се оплаквам, до голяма степен водя живота, който искам. Ще ми се да напиша по-хубави неща, да ставам все по-добър в това – да правиш себе си е интересен и вълнуващ процес. Имам много идеи за нещата, които искам да напиша. Предполагам, че ще има втора стихосбирка, ще има и проза. Мога да събера разкази за сборник, обаче съм доста самокритичен и това ще отнеме време, за да бъда доволен, първо и най-вече пред себе си. В по-далечно бъдеще бих написал пиеса, пише ми се за театър…

Ще видим, не знам. Но със сигурност ще има следваща стихосбирка, която вероятно ще е много по-различна от тази. Сигурно няма да има нищо общо с шаха. Имах нужда да разкажа за себе си и за шахматната партия на живота ми и по-нататък вече ще ви занимавам с други проблеми. Ще съм понатрупал още доста глупости и случки, аз не обичам да си ги спестявам…

вторник, 22 юни 2010 г.

Converse - от аз и бас

Клипът е от премиерата - чета стихотворението си "Converse", правим си компания с бас китарата.
Благодарности на Александър Кръстев от сайта "Аз чета", който го е качил, и на Дани Ненчев, който го е заснел.

събота, 19 юни 2010 г.

След

Много благодаря на всички, които дойдоха и които участваха - на слушащите и на слушаните. Скоро, когато се сдобия с такива, ще кача и снимки/клипчета от премиерата.  

понеделник, 14 юни 2010 г.

По вина на Боби Фишер - покана

Тази сряда във Влайкова, ето и официалната информация:
По вина на Боби Фишер е първата книга на поета Иван Ланджев. В нея могат да се намерят 30 негови стихотворения, а тя самата вече може да се намери в книжарниците. Иван Ланджев също може да бъде намерен – едно от местата е на предстоящата премиера.

Представянето на книгата ще се състои в сряда, 16 юни 2010 г,. в кино „Влайкова” от 20 ч. с участието на нейния автор, редактора й Петър Чухов и поетите Стефан Иванов и Тома Марков.
В паузите между четенията ще можете да чуете по-доброто от Нирвана, Джими Хендрикс и Джон Фрушанте. А още на входа на кино „Влайкова” всеки ще получи своята шахматна фигура и своята глътка уиски.

По вина на Боби Фишер е книга със стихотворения от Иван Ланджев. Авторът би я определил като лична, но всъщност не му се определя и „книга със стихотворения” е достатъчно. Заглавието е оправдание – защото вината се нуждае от носител и трябва да се намери виновник за всички странни решения. За налудността в тези стихове и за неадекватността наоколо – за случките, веществата, думите и музиката. Животът не е шах, но хората го играят едни срещу други. Авторът записва ходовете си. Резултатът е поезия.
Ръкописът на тази книга е спечелил I-ва награда от Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев”, 2009.

Фотографиите на кориците са дело на Яна Лозева.

Издава „Сиела”.

Иван Ланджев (1986) е завършил философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Лауреат е от националната олимпиада по философия (Пловдив, 2005) и участник в световната такава през същата година във Варшава. В момента учи магистратура по културология – „Изкуства и съвременност (XX-XXIв.)”. Негови текстове (поезия и проза) са публикувани в редица списания и вестници. Работи като телевизионен сценарист.

петък, 4 юни 2010 г.

Утопия на Овче поле

Събрахме се в редакцията на Литературен вестник и решихме да пишем за утопията си. За важните места в не-мястото. Аз написах едно стихотворение за детската градина, защото това ми се падна. Заповядайте утре в The Fridge на Овче поле 122, ето и официалното инфо:
Време: 18:30
05.06.2010

Място: the fridge
СОФИЯ, УЛ. ОВЧЕ ПОЛЕ 122


Утопията I

В новия брой 20 на „Литературен вестник” се изработва една утопия. Двадесет и трима съвременни български автори измислят очертанията на идеалната държава и нейните въобразени топоси. Повече за проекта, коментари върху реализираната утопия и идеи за нейното утопично продължение, както поезия и проза от авторите на УТОПИЯ I, може да чуете в the fridge тази събота 05.06.2010 от 18.30 часа. На събитието ще може да се срещнете и със създателите на [анти]утопичната музика:Simeon Dotkov, wayab.



Утопията I

Текст: ВБВ, Емил Христов, Станимир Панайотов, Камелия Спасова, Моника Вакарелова, Галина Калчева, Мартин Колев, Димитър Божков, Лидия Кирилова, Иван Христов, Петър Топуров, Иван Ланджев, Андриана Спасова, Мирослав Христов, Guy de July, Octavian von August, Марин Бодаков, Николай Атанасов, Иван Димитров, Платон, Мария Калинова, Невена Панова, Стефан Иванов, Яница Радева, Владислав Христов

Музика: Simeon Dotkov, wayab

неделя, 30 май 2010 г.

Зачитаме Алкохола

1 юни, 19.30 часа, кино "Влайкова", ул. "Цар Иван Асен II" 11, вход - 4 лева

Четвъртото издание на Зачитане е посветено на Алкохола. То ще се състои на 1 юни, денят на детето, защото алкохолът вдетинява, премахва задръжките, раздвижва желанията, освобождава думите, проявава капризите, маниите, дори и агресиите. Децата не са само усмихнати и добри. Те просто са всякакви. Както и хората под въздействието на напитките с по-висок градус.

За алкохола ще зачетат:

Ирена Георгиева
Ваня Щерева
Силвия Чолева
Мария Калинова
Камелия Спасова
Калин Терзийски
Ангел Константинов
Тома Марков
Светослав Терзийски
Иван Ланджев
Иван Христов
Ясен Атанасов
Стефан Иванов
Владимир Левчев
Иван Димитров

Както и на предишните издания, освен литература, ще има и филми. Този път това ще са късометражни ленти на Ален Рене, Мартин Скорсезе, Д.У. Грифит, Шантал Акерман, Морис Пиала и Йорген Лет. Коктейлът от филми и литература ще бъде разреден с музиката на The Doors, The Kinks, The Beatles, The Jefferson Airplane, Дженис Джоплин, Ник Кейв, Боб Дилън и други.

След зачитането, при хубаво време, събитието може да се пренесе пред сцената в Борисовата градина. Там алкохолът ще бъде употребен на чист въздух.

петък, 7 май 2010 г.

Този месец

издава "Сиела". Инфо - тук.


Иван Ланджев мести добре. Освен това в партията му с думите няма жалостиви поплаци, няма шедьоври на самосъжалението и автоупоение от това, колко талантливо той, играчът Ланджев, може да е нещастен.
В поезията ни навлиза перо, което презира евтините утехи на случайността и самохипнотизирането с масови митове. И внимателно придвижва думите към квадрати, където те се пълнят с неподозирана за дилетанта мощ. Значи знае за какво става дума. Или поне дава такъв вид.
Засега е повече от достатъчно.
Бойко Ламбовски


Нехайна и нахакана, поезията на Иван Ланджев преминава през града (къде ще идем/ и какво ще пишем/ за какво ще викаме/ ако не сме ведно с града), спира за кратко при шахматистите в градинката пред Народния, премества някоя фигура, пуши, пие, прави любов, въобще – държи се нормално. По вина на Боби Фишер е под влияние на толкова неща, най-вече на поезията. Стихотворения, които стават за четене.
Силвия Чолева


Добра дебютна партия поезия. Иван Ланджев се учи от словесните и житейски ходове на Вапцаров, Елиът, Константин Павлов, Буковски и Кърт Кобейн, но е предимно себе си – талантлив и своеобразен. Ироничен, сериозен, с очила на носа, безочлив, влюбен, егоистичен и отдаващ се. И най-вече искрен, свободен и честен. Основни съставки на поезията. И на шаха.
Стефан Иванов


Поезията на Иван Ланджев ли? Не помня от кога не съм чел нещо толкова приятно! Изобщо г-н Ланджев е един от малкото живи хора, които се навъртат наоколо...
Тома Марков

понеделник, 26 април 2010 г.

Зачитане на читателя

27 април, 19.30 часа, Кино „Влайкова”, ул. "Цар Иван Асен II" 11, вход - 4 лева

Третото издание на Зачитане е утре. Посветено е на четенето и на писателя, който е преди всичко и ревностен читател с ярко изразени предпочитания и сила на вкуса.

Читателите ще бъдат:

Ирена Георгиева
Ваня Щерева
Петър Чухов
Тома Марков
Богдан Русев
Илко Димитров
Ясен Василев
Владимир Левчев
Иван Ланджев
Стефан Иванов
Калин Терзийски
Васил Георгиев
Ясен Атанасов
Силвия Чолева
Марица Колчева
Мина Стоянова

Авторите, които ще бъдат прочетени са:
Джон Фаулс, Димитър Воев, Алън Гинсбърг, Георги Рупчев, Гео Милев, Т. С. Елиът, Едгар Алън По, Мария Калинова, Любомир Левчев, Густаво Адолфо Бекер, Одисеас Елитис, Ришард Криницки, Збигнев Херберт, Райнер Мария Рилке, Иван Методиев, Том Робинс, Итало Калвино и Николай Кънчев.

На самото четене ще стане ясно кой какво и защо ще прочете.

През цялото време, като визуален фон, ще вървят късометражни филми на Андрей Тарковски, Кшищоф Кешловски, Уес Андерсън, Винсънт Гало, Херц Франк, Клод Льолюш, Уолт Дисни и Салвадор Дали, Шон Елис, Уилърд Маас и документален филм за Андре Бретон, бащата на сюрреализма.

Музиката, която ще разрежда литературата и киното, ще е на The Organ, Джон Фрушанте, Блуба Лу, Babyface Clan, Джими Хендрикс, Fever Ray, Depeche Mode, Radiohead, Джон Брайън, Bonobo и други.

четвъртък, 22 април 2010 г.

Библиотеката и княза

Ето линк към предаването "Библиотеката" - тази седмица беше за Парижкото Зачитане:

http://bnt.bg/bg/productions/60/edition/7404/bibliotekata_19_april_2010

И друго - ето с какво ме изненада една приятелка, подвизаваща се от известно време в Истанбул, не може да не се сподели:

вторник, 20 април 2010 г.

"Три" от Петър Чухов

20 април от 19:30 часа, рок бар „Фенс“, София, бул. „Васил Левски“ 114.

Днес ще е премиерата на стихосбирката „Три“ от Петър Чухов, под редакцията на Екатерина Йосифова, Марин Бодаков и Йордан Ефтимов, с оформление на Владислав Лепоев, издадена от ИК „Жанет-45″.

Книгата „Три“ ще бъде представена от доц. Александър Кьосев, с участието на етно-рок група „Гологан“, Силвия Чолева, Кристин Димитрова, Бойко Ламбовски, Георги Господинов, Стоил Рошкев, Иван Христов, Иван Ланджев, редакторите на книгата и дори автора.

Авторът е страхотен поет, което е добре известно, а освен това е и редактор на моята книга "По вина на Боби Фишер". Освен това е и китарист на различни групи, в една от които свирим заедно. В нея той е основно китарист, а аз - недостатък.

Ето едно от "Три" (макар че довечера ще прочета друго):

Благотворителност

Един познат
богат като въображението ми
снощи ми каза приятелю аз мисля
за бедните
ето вчера си купих
най-големия от всички възможни
телевизори
с цветове по-естествени
от естествена смърт
със звук по-чист и ясен
от мотив за убийство
сега съм щастлив - поне двама клошари
мога да живеят в кашона му

петък, 9 април 2010 г.

Седьмой чемпион

Василий Василиевич Смислов умря на 27 март 2010-та, като 89-годишен мъдрец в родната си Москва. Гросмайстор Смислов беше седмият световен шампион по шахмат.
Василий Василиевич беше и съвсем нелош баритон!
Ето как звучат ходовете:
Записът е от 1981, г-н Смислов пее известната (особено в Русия) "Стенька Разин" - за въстаника Степан Разин, който е казак, не московчанин, но също умира в Москва. Само че не като мъдрец, а разкъсан от коне на Червения площад. За него е и първият, най-първи руски игрален филм, "Понизовая вольница" от 1908. Има и бира "Степан Разин". Хубаво е, че няма "Василий Смислов".

понеделник, 29 март 2010 г.

Парижко Зачитане - покана

30 март (вторник), 19.30 часа, Кино „Влайкова”, ул. "Цар Иван Асен II" 11, вход - 4 лева

Второто издание на Зачитане ще бъде посветено на Париж и неговите потайности и истории, които са разкрити и разказани в съвременна българска поезия, проза и пътеписи.

Думите на четящите ще се преплитат с образите на екрана, които са белязали Париж – от мостовете на Сена, градините, парковете и влюбените двойки до Маларме, Рембо, Модиляни, Хемингуей, Роден, Дали и дори Ленин, който е живял четири години в невъзможно шарения и жизнен калейдоскоп на града.

Марица Колчева ще разкаже за разходките си из града и за собствената си пяна на дните, котките, коктейлите, книжарниците и гробовете.

Иван Ланджев ще сподели за слона сомнамбул, за една, две, три жени и много повече писатели, също и за една почти самоудавила се в Сена бутилка вино.

Иван Димитров ще прочете поемата си за едно последно парижко сатори, в което дръмендбейсът ще е стара градска песен, но липсата, онази истинската липса, няма да е остаряла.

За Ясен Атанасов Париж е това, което е Хубавата Елена за Парис – нещо невероятно красиво, което би искал да отнесе у дома. Той ще покаже успеха си с красноречив монолог.

Васил Георгиев, чрез помощта на Тома Марков, ще прочете текста си за софийската улица Париж от последната си книга „Уличник”.

Момчил Миланов пътува с влак към френската столица, но може би невидими чудовища ще осуетят пристигането му.

Поетичните думи на Мина Стоянова тичат по безтегловната френска нощ, в която има бутилки, лампи, чадъри, мечета и кафе.

Калин Терзийски ще сподели за първото си (макар и на 40 години) голямо излизане в белия свят с трезво съзнание и чисти, напълно отворени, сетива.

Силвия Чолева ще зачете стихотворенията, които е написала по повод пощенски картички получени от Париж.

Тодор П. Тодоров с разказ за кисели жени и вино, котараци, хашиш и Ван Гог в Париж.

Стефан Иванов се е потопил в кадрите на града, все едно е в непрекъснат и пълен с дим филм на Годар, Бергман, Кешловски и Тарковски.

Литературата на авторите ще бъде редувана с музика на Борис Виан, Les Rita Mitsouko, Мишел Уелбек, Шарлот Гензбур, Милен Фармер, Ян Тиерсен, Caravan Palace, Били Холидей, Карла Бруни, Франсоаз Арди и Иги Поп.

събота, 27 март 2010 г.

Little Ashes

Шепа прах: Младите Дали, Лорка, Бунюел
За улеснение на българската публика заглавието на този филм от програмата на Филм Феста бе умишлено удължено – още в брошурата се заявява, че ще иде реч за „младите Дали, Лорка и Бунюел” и каквито и да било обърквания вече няма как да се породят. Тази услуга спрямо наивността на нашия зрител постигна успех и филмът се радваше на интерес у нас, включително заради гостуването на режисьора Пол Морисън, който с охота разказа за проекта си и любезно отговори дори на въпроси от типа „Защо избрахте тази история?”
Като оставим настрана важния само за телевизията въпрос за режисьорската мотивация, филмът определено притежава достойнства, които следва да бъдат споделени – на първо място, струва ми се, това, че не цели да шокира, а да разкаже история. Хубавото в разказването е тъкмо това, че историята върви непревзето и сякаш „просто се е случило” да бъде между гениални творци от един пол. Сексуалността в едно такова повествование вече отдавна може да шокира само българи или републиканци. Впрочем, шокира и испанската публика, която по думите на Морисън, не е била особено зарадвана от „посегателството” върху иконичните й образи.
Описаните отношения между тримата колосално важни за съвременното изкуство мъже – Лорка, Дали и Бунюел – се базират най-вече на биографични намеци, не толкова на исторически извори. Няма и как да бъде иначе, доколкото истински извори липсват. Историята, каквато я разказва „Little Ashes”, е била често обговаряна и влиза в графата на „всички знаят, че”, но същевременно никога не е била и няма да стане официално тиражираната версия. Самият Дали до края на живота си е доста уклончив за отношенията си с Лорка. Макар да е очевидно, че и любов, и отхвърляне, е имало и на това се гради целият филм на Морисън. В развитието на сюжета е отдадено съвсем ясно предпочитание на страната на Лорка, който се явява жертва на любовния триъгълник, както и буквално, жертва на фашистите. Страданието на Лорка е добре известно и документирано – той се бори упорито срещу това, което е и въпреки произтичащото мъчение, успява да запази позицията на достоен човек. Особено според тълкуването на Морисън. Ролята на поета е поверена на Хавиер Белтран, който освен че се справя убедително има и едно основно предимство пред колегите си Робърт Патинсън (Дали) и Матю Макнълти (Бунюел) – наистина е испанец.
Приятно впечатление прави и че Дали, който през целия си живот умело съчетава битието на велик художник с това на ужасен човек, не е представен тук като жалка карикатура на себе си, нито като някаква митологизирана фигура. Напротив – показва се процесът на ставане на Дали, логичният за него път от срамежлив студент до нагъл гений. И за разлика от повечето филми, съсредоточили наратива си върху "живота на твореца" (ужасно словосъчетание) този успява да покаже нещо много важно, което често остава скрито – влиянието, което "животът на твореца" (ето пак!) оказва върху творбитe. Чудесно е да ти се покаже в киносалон как любовта, приятелството и враждата повлияват поезията на Лорка и картините на Дали. Безпомощността на Бунюел в цялата ситуация също му повлиява житейски и творчески и това не е пропуснато в „Little Ashes”.
За зрителя накрая остават и много други блага, но заедно с тях и досадата от това, че трима известни чистокръвни испанци трябва през цялото време да говорят лош английски с испански акцент. Колкото нелепо, толкова и неизбежно.

неделя, 7 март 2010 г.

Възможно най-доброто

Лаптопът се развали - занесох го на сервиз. Телефонът се развали - и него на сервиз. Блокираха SIM-картата - оправихме и нея. Вкъщи пък днес идваха майстори да оправят нещо. Загубвам си 4-ти чифт слушалки, оня ден си загубих и кутията на очилата. Написах си книгата.
Чудесно е усещането когато очевидно всичко е наред! И е "По вина на Боби Фишер"...

---
Първото Зачитане мина, подробно за него има в този блог. Заповядайте на 30-ти март пак. Ето малко от мен вечерта на 2-ри:

Дядо Хенри гледа... А хората в момента гледат двама с каскети и слушат един.

С една приятелка (тази, която е снимала) се впуснахме в интерпретационен дебат за това "G-string" - в дадения контекст дали значи "прашки" или "струна Сол"? Тя си настоява на "прашки".

неделя, 28 февруари 2010 г.

Каня ви

На 2 март (вторник), от 19.30 часа. Мястото е Кино Влайкова (на ул. "Цар Иван Асен II" 11). Входът е 4 лева.

ЗАЧИТАНЕ

Казва се Зачитане, защото в продължение на няколко часа ще се отделя такова внимание на литературата, че да води слушателите до евентуално зачитане (етическо и естетическо) на авторите и книгите им.

Първото Зачитане ще е само на поезия.

Участниците са:

Силвия Чолева – Автор е на книгите – „Детето на глухонемите”, „Вход”, „Отиване Връщане”, „Внимателно”, „Зими и лета”, „Писма” и „Картички”. Печелила е наградата за дебютна книга „Южна пролет” и Националната награда за поезия „Иван Николов”.

Красимира Джисова – Автор е на книгата „Абревиатурата”, за която печели наградата за дебют „Южна пролет”.

Иван Ланджев – Носител на първа награда от конкурса „Веселин Ханчев”. „По вина на Боби Фишер”, първата му книга с поезия, ще излезе през пролетта на 2010.

Тома Марков – Автор е на книгите „Героин”, „Томатериалист”, „Живот без поезия”, „Черен PR и други действия” и „Майка”. Носител е на наградата на Европейската академия за поезия и на Националната награда за поезия „Иван Николов”.

Калин Терзийски – Автор е на книгите „Сол”, „Тринайсет парчета от счупеното време”, „Сурови мисли със странен сос” и „Има ли кой да ви обича”. Номиниран е за наградата „Хеликон”.

Светослав Терзийски – Автор е на книгата „Безпризорни ангели”, номинирана за наградата „Хеликон”.

Ясен Атанасов – Автор на книгите „Книга“, „Хтон“, „Неща: горчивата книга“, „Свят за изпиване“. Печелил е първата награда за проза на литературен клуб „Spirt & Spirit” и годишната награда на Съюза на българските журналисти.

Стефан Иванов – Автор на книгите „4 секунди лилаво”, „Гинсбърг срещу Буковски в публиката” и „Списъци”. Носител е на първата награда за поезия на литературен клуб „Spirt & Spirit”, печелил е награда за „Sms поезия”, номиниран е за Националната награда за поезия „Иван Николов”.

Освен поезия ще има и музика (Лало Шифрин, Еър, Бейбифейс Клан, Фийвър Рей, Депеш Мод, Рейдиохед, саундтраци на филми от 70-те) и филми за писатели (Хенри Милър, Хорхе Луис Борхес, Пол Остър, Чарлс Буковски), които ще вървят като визуален фон преди и по време на четенията.

Второто издание ще бъде посветено на Париж и появата му в съвременната българска поезия, проза и есеистика. Като музикален фон ще звучат Борис Виан, Ле Рита Мицуко и много други, а филмите ще бъдат за мостовете, баровете, бордеите, парковете и артистите на столицата на ХIX век.

четвъртък, 11 февруари 2010 г.

Don't Hate Haiti!

Почувствах се част от нещо по-голямо, участвайки и аз в "Хаити не е филм: участвай и ти". Затова и приех да направя сценария с поетесата и организатор Красимира Джисова, да открием, въобще - да бъда въвлечен повече... Към това да прибавим и всички приятели, които четоха и свириха, както и това, че не постигнахме малко за нещо, проведено на самодеен, ентусиастки принцип - събрахме 3334 лв.
Въпреки това от самото начало знаех на що за "аргументи" ще се натъкваме. Чувах ги - едни и същи, из устите на хора от 18 до 40+ години: "Защо за Хаити?", "Защо не помогнете на българите?", "Интелектуалците само търсят евтин PR, не обръщат внимание на нашите проблеми тук!", "Парите ви няма да стигнат до там!" и все пак "Защо за Хаити, а не за България?". АМИ ЗАЩОТО ТУКА НЯМА БЕДСТВИЕ, ПИЧ! Защото освен това, че (ч)акаш и нищо не вършиш за нищо, друг проблем нямаш! Поне не такъв, който да е извън твоя контрол.
Намирам все по-малко и по-малко причини да харесвам сънародниците си. Писна ми да слушам горните тъпотии по всякакъв повод. Само в България и никъде другаде е възможно човек да завижда на някой, че го е ударило земетресение. Не пожелавайте труса на ближния си! Сериозно, недейте...
Гнус ме е от това, че хората наоколо очакват помощ "просто така", защото чувстват, че им се полага (Защо? Кой какво ни дължи?) и им става неприятно, когато помощта се оказва на друг, някъде по-надалеч. А и представата, че другият е по-надалеч просто не е вярна.
Но както един приятел обича да казва - тук няма странни неща. Помня, като малък чух интервю по жалка кабеларка с някакъв футболист, който изпуснал голово положение. И каза: "Съжалявам за това положение, но това е положението!". Точно така.

---
Post-инфо за за това как мина вечерта и какво се постигна, плюс снимки - тук.

събота, 23 януари 2010 г.

В "Сега"

В днешния брой на вестник "Сега" има няколко мои стихотворения. Две от тях - "Дали пък не" и "Converse" - ги има и тук на блога. Ето линк към публикацията в сайта на "Сега":

http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=4870&sectionid=20&id=0004101

Освен самата публикация, е приятно и чувството, че ме е публикувал тъкмо Бойко Ламбовски, поетът, който беше секундант на Васил Балев - опонента ми в поетическия двубой от ноември миналата година. Аз така и не намерих време тогава да поздравя тук, в блога, себе си, Тома и тях двамата. Правя го сега.

събота, 9 януари 2010 г.

Дали пък не

Сенките на женските тела
се местят
от
под завивките
до
под очите ми.

Трупат се
и стават на торбички.

„Дали пък не ги мисля твърде много?”,
повтарям си докато слушам,
нагазил надълбоко в късното
някъде към три
когато
единствената ми компания
са Колтрейн, Майлс и
двете кучета на етикета.

В пушека и в царствената скука
на три и една минута –
не е ли най-доброто време за
нехайство?

Тогава
мен не ме засяга,
че според вестниците
някой сваля пак властта.
Дали му хрумва на сваляча,
че трябва първо
да я изведе на среща?

Дали пък не е по-добре
Да й подари цветя?


***
Публикувано е във вестник "Сега", в"Public Republic" тук, също и в DICTUM, където има аудио - тук.
От "По вина на Боби Фишер" (2010)