вторник, 27 март 2012 г.

Четене в четвъртък вечер

В четвъртък вечер от десет ще чета свои нови неща в новото място „На седмото неб(ц)е” (площад Славейков 11). Четенето е част от серията събития „София Поетики представя: Нощ на поети”, организирани от Ясен Атанасов. Благодаря му за поканата.

Зная, че десет е късно в известен смисъл, но проверих какво ще дават по телевизията и единствената друга поезия в този часови пояс ще е мачът Шалке 04 – Атлетик Билбао. Но имайте предвид, че това в Гелзенкирхен ще е само първата им среща.

Също така, ако дойдете, ще имате шанса да видите на живо как в паузите пускам свои любими парчета. От John Frusciante, Davy Graham, Warren Zevon, Tom Waits, Robert Johnson, Taj Mahal, Otis Redding, Madeleine Peyroux...

Искрено се надявам да обичате блус, защото това ще е основното през вечерта.
Четенето ще бъде на глас.

Информация за мен има тук: http://www.liternet.bg/publish26/ivan-landzhev/index.html

Заповядайте, от доста време не съм чел текстовете си пред хора и ще ми е приятно да се видим.

събота, 24 март 2012 г.

Торбичката на Кармазинов

"Срещнах Кармазинов, „великия писател“, както го величаеше Липутин. Кармазинов бях чел още като малък. Повестите и разказите му са известни на цялото предишно и дори на нашето поколение; мен те просто ме опияняваха; те бяха насладата на юношеството ми, на младостта ми. Впоследствие малко охладнях към перото му; тенденциозните повести, които постоянно пишеше в последно време, вече не ми харесваха тъй, както първоначалните му творби, в които имаше толкова непосредствена поезия; а най-последните му съчинения дори никак не ми харесваха.
Изобщо, ако се осмеля да изразя и своето мнение по такъв един деликатен въпрос, всички тия наши господа таланти от средна ръка, приемани обикновено още приживе едва ли не за гении — не само изчезват почти безследно и някак изведнъж от хорската памет, когато умрат, но се случва, че още приживе — щом само поотрасне ново поколение на мястото на онова, при което са действали те — непостижимо бързо биват забравени и пренебрегвани от всички. Някак внезапно става това у нас, досущ като смяна на декора в театър. О, това не е като с пушкиновци, гоголевци, молиеровци, волтеровци, с всички онези дейци, дошли да кажат своето ново слово! Вярно е и това, че у нас самите тези господа таланти от средна ръка, на склона на една почтена възраст, обикновено по най-жалък начин се изписват, без ни най-малко да го забелязват. Често се оказва, че писателят, комуто са приписвали изключителна дълбочина на идеите и от когото са очаквали изключително и сериозно влияние върху развитието на обществото, разкрива накрая такава рехавост и такава нищожност на основната си идейка, че никой дори не съжалява, дето толкова бърже се е изписал. Но беловласите старчета не забелязват това и се сърдят. Самолюбието им, именно на края на тяхното поприще, взема понякога размери, достойни за богове. За Кармазинов разправяха, че държи на връзките си със силните на деня и с висшето общество едва ли не повече, отколкото на душата си. Разправяха, че той ще ви посрещне и приласкае, ще ви очарова и омае с простодушието си, особено ако сте му нещо нужен, и то се подразбира, ако предварително сте му били препоръчан. Но появи ли се първият княз, първата графиня, първият човек, от когото се бои, ще сметне за свой най-свещен дълг да ви смаже с най-оскърбително пренебрежение, като шушка, като муха, и то тутакси, още преди да сте си излезли; той сериозно смятал това за израз на добър тон. Въпреки цялото си самообладание и изтънко познаване на добрите маниери самолюбието му, казват, стигало до такава истерика, че по никой начин не можел да скрие авторската си раздразнителност дори и в онези обществени кръгове, които малко се интересуват от литература. Ако някой случайно го озадачал с равнодушието си, той болезнено се обиждал и гледал да си отмъсти.
Преди около година четох в едно списание негова статия, написана със страшна претенция за най-целомъдрена поезия, и при това за психология. Описваше гибелта на един параход някъде край английския бряг, на което самият той бил свидетел и видял как спасяват загиващите и измъкват удавниците. Цялата тази статия, доста дълга и многословна, бе написана с единствената цел да изтъкне себе си. Просто се четеше между редовете: „От мене, от мене се интересувайте, гледайте какъв съм бил в тези минути. Защо ви са морето, бурята, скалите, отломките от разбития кораб? Та аз ви го описах достатъчно точно с могъщото си перо. Какво я гледате тази удавница с мъртвото дете в мъртвите ръце? По-добре мен вижте — как не издържах това зрелище и се извърнах. Ето ме, застанал гърбом; ето ме, обзет от ужас и безсилен да се обърна назад; ето ме, замижал — колко интересно, нали?“

"Чистичкото му личице беше недотам красиво, с тънки, продълговати, хитро свити устни, с малко месест нос и остри, умни, малки очички. Облечен бе някак вехто, с някаква наметка на плещите, каквато например биха носили през този сезон някъде в Швейцария или в Северна Италия. Но във всеки случай всички дреболийки: ръкавели, якички, копчета, лорнетът с дръжка от костенурка на тънка черна лентичка, пръстенът, бяха изкусурени както у хората с безукорно добър вкус. Убеден съм, че през лятото непременно носи обущенца с цвят на синя слива и седефени копченца отстрани. Когато се срещнахме, той се беше спрял на ъгъла на улицата и внимателно се оглеждаше. Забелязвайки, че го наблюдавам с любопитство, той с медено, макар и малко кресливо гласче ме попита:
— Бихте ли ми казали как най-пряко да изляза на улица „Бикова“?
— „Бикова“ ли? Че то е ей тука, съвсем близко — викнах аз с необикновено вълнение. — Все направо по тази улица и после вторият завой наляво.
— Много ви благодаря.
Проклета да е тази минута: аз май се бях смутил и гледах раболепно!"

"Той внезапно изпусна мъничкия сак, който държеше в лявата си ръка. Впрочем това не беше сак, а някаква кутийка, по-точно някаква чантичка или още по-точно дамска торбичка, от ония старинните дамски торбички за ръкоделие, впрочем не знам какво беше това, но знам, че май аз се впуснах да го вдигам.
Напълно съм убеден, че не го вдигнах, но първото движение, което бях направил, бе неоспоримо; да го прикрия, вече не можех и се изчервих като глупак. Хитрецът моментално извлече от обстоятелствата всичко, което можеше да се извлече.
— Не се безпокойте, моля ви — очарователно рече той, тоест когато вече добре видя, че няма да му вдигна торбичката, вдигна я, като да ме предварваше, кимна още веднъж с глава и си продължи по пътя, оставяйки ме да стоя като последен глупак. Все едно че аз я бях вдигнал. Около пет минути се смятах за опозорен навеки; но наближавайки дома на Степан Трофимович, изведнъж се разсмях."

Откъсите са от "Бесове" в превод на Венцел Райчев. Достоевски пародира Тургенев.

вторник, 13 март 2012 г.

Грешка в заглавието

Статията е публикувана в Sofia Live - тук.

Беше важно да минат няколко дни и от тази смърт в Студентски град. Така можем да видим колко точно трае медийната загриженост.
Преди да се захванем с гръмките изказвания, ми се ще да се отървем от два популярни мита. Първият е: „Това никъде го няма, ебати държавата”. Не е така, разбира се. Насилието вътре в рамките на кампуса се случва и наляво от Калотина. Ставало е и в Кеймбридж, Масачузетс – през 1995-а харвардска студентка по медицина убива съквартирантката си в стаята, намушквайки я с нож, след което се обесва в банята. Изводът: момичето е със сериозни ментални проблеми.
Вторият мит е, че такива неща не са се случвали у нас преди. Също не е вярно. Най-масовото убийство в България е станало пак в Студентски град, по Коледа през 1974-а, когато 17-годишният Бранимир Дончев застрелва дузина студенти. Изводът е същият: Бранимир е шизофреник.
И в двата описани случая става дума за насилие, породено от лудост. Няма как да се предвиди лудостта.
Но съвсем спокойно може да се предвиди простотията. Дори могат да се вземат мерки срещу нея. И тук вече стигаме до проблем, който си е само наш или във всеки случай не е на Харвард: убийствата в Студентски град през последните години не стават, защото някой е откачил. Те са резултат от нещо много по-опасно, което засяга повече хора – агресивната простащина.
Това е например някакви да се отрежат в чалготека, да се разправят пред входа и да разбият главата на минаващ студент. Или други от кръчмата да се върнат в стаята, да стане меле, единият да падне и да не се изправи. Тук не искам да дълбаем в конкретния случай с новото убийство: фактите още не са изяснени, нека съдът реши и т.н., каквито се сетите клишета. Ясен е само общият принцип и говорим за него.
Страшна работа е тоя принцип – повтаря се едно и също до откат, а се очакват някакви различни резултати. Както знаем, това пак е лудост, само че не от страна на извършителите. Изводът: от най-острата, мъчителна шизофрения боледува държавата. Може би решението е спешно да се хоспитализира, а всички ние, като неблагодарни роднини, да избягваме свижданията.
Зная, че това звучи гръмко – в самото начало предупредих. Не обичам такива фрази, защото са евтиният начин за журналистическо справяне с проблема, но нямаше как да се избегне. Пациентите, които ни управляват, явно наистина се нуждаят от електрошок, щом не забелязват очевидното: че мястото на агресивната простащина би трябвало да е възможно най-далече от университетските кампуси.
По-наблюдателните вече оповестиха, че в Студентски град има 60 нощни заведения. Ще допълня – и един кастрационен център за кучета. Хубав, немски. Не знам как ви се струва, родители, но може би там трябва да се пращат и мутрите, които идват специално, за да почерпят вашите дъщери с евтина водка и да ги завлекат по тоалетните в четвъртък вечер. Алкохолът е на половин цена, входът е свободен за дамите. Но те само влизат като дами. Излизат като друго. Това е стандартът, готиното нещо в Студентски град. А всичко готино се създава чрез агресивна реклама и 60 дискотеки. Не разбирам хората, които се чудят: логично е Петокнижието на Достоевски да не се радва на такава популярност, каквато имат леопардовите шарки и потта по сепаретата. Дипломата за завършено висше образование не е готина, защото и без нея можеш да си успешен и щастлив индивид, който хвърля салфетки.
Понякога имам чувството, че няма човек на света, който да разбира Студентски град. Което съвсем не пречи всички да говорим за него, напротив, даже поощрява „дебата”. Неадекватните реакции спрямо това място заслужават сборник. Една от най-популярните е височайшата погнуса в стил „бе, остави ги разни селяни там”, споделяна най-често от разни селяни тук. Или другото: сега имало идеи да се засилва полицейското присъствие, да се поставят камери. Това е симптоматично, забележете – мерките, които се обсъждат, са за гето. Мерки като за Южен Бронкс, а не за южна София. Дали пък между другото да не споменем и най-простото решение: мястото да заприлича на името си! Защото насилие има навсякъде, но действително на планетата не съществува кампус, който предлага Манджа стрийт и 60 кръчми. И прилича на Ахтопол.
Мисля, че и този Уникален български проблем, за който се надпреварват да хабят хартия и благодарение на него правят шеметни кариери, е точно същият: подмяната на дефинициите. У нас нещата просто се различават от названията си. Първокласният път не е първокласен път, кренвиршът от месо не е кренвирш от месо и студентският град не е студентски град. Нищо не заслужава името си.
Ако сме честни, това, което сега е „Студентски град”, трябва да се казва и аз не знам как, а „бизнесмените” и „предприемачите”, които строят незаконно там, биха могли да се наричат „престъпници”, примерно. Голяма част от студентите също няма да са „студенти”, докато влизат в това заварено положение на по 18 години и всичко „готино” ги залива пред блока. Ще бъдат същества, които се трепят за глупости. „Дипломата” ще е жалка хартийка. Някакво нищожно малцинство ще се занимава с книги и така ще търси своя изход от панелката („общежитието”) – тези хора ще са аутсайдери.
Колкото до „заведенията” – засега единственият шанс да се закрие някое от тях е ако убийството стане вътре или отпред. Дано да има и друг начин. Стискаме палци.