събота, 7 юли 2012 г.

Sub specie aeternitatis е по-добре

Това интервю (по повод четенето ми в Ню Йорк през май) излезе преди няколко дни в Public Republic. Взе го Владислав Христов - благодаря му, защото въпросите бяха интересни и за пръв път от доста време насам отговарям с охота. Снимките са на Цвета Атанасова, а оригиналната публикация е тук:  

Здравей Иване, американската култура и дух са част от теб, какви бяха първите ти впечатления след пристигането? В кое представите ти за Америка се разминаха с действителността и в кое се покриха? 

Няма да е пресилено, ако кажа, че всеки живее със своето лично предубеждение, със собствената си заблуда за САЩ. Много е трудно да си безразличен към тази страна – без значение кой си, къде си роден, американската култура е станала част от твоя живот, независимо дали това ти харесва или не. Моята представа за Америка е плод на дълги натрупвания, най-вече от книги, музика и кино. Тоест – от езика. Това не е нещо оригинално, характерно е за много българи от моето поколение, родените през 80-те, а и след това. За нас Америка вече престана да бъде химера, невъзможна мечта или нарочен враг и се превърна в място, до което се стига с едно прекачване. Някои се впечатлиха от идеята за това място още щом я чуха на английски, други пък побързаха да отхвърлят всичко. Аз съм от първите. Много от нас пораснаха така – информирани повече за Ню Йорк, отколкото за съседния квартал. Всеки един от познатите ми връстници, които се занимават с писане, си има по един такъв личен, неизменен град. Нещо като столица на мислите ти. За някои това беше Париж, за други Лондон... При мен е Ню Йорк. И тук нямам предвид Ню Йорк на Times Square или Wall Street. Говоря за Ню Йорк на писателите и музикантите, актьорите и художниците, Ню Йорк на The Village, на малките улички със стълбите пред всеки вход. Литературният, бохемският Ню Йорк. Аз знаех, че ще видя него, имах своите отдавна промислени маршрути и не останах разочарован. 

Мит ли е свободният дух на хората зад океана? Свободни и щастливи хора ли срещна там? 

В момента САЩ не преживява най-добрите си дни, но свободата на духа, усещането, че можеш да направиш всичко, продължава да бъде иманентно състояние там. Поне това видях и усетих, макар че от този град съвсем не следва да се правят генерални изводи за американците. Естествено, по улиците се срещат и нещастни хора – в американския контекст това са провалилите се, на тях Ню Йорк не им е простил, защото там всеки отива, за да постигне нещо. Ако успееш, дори и сградите те обичат. Ако не успееш, сам си си виновен – безкрайните светлини блестят за някой друг.
Щастливите хора са интересни от наша, българска гледна точка, защото са щастливи от своята свобода в рамките на закона. Тук се усеща и болезнената разлика с нас – нашето общество все още се управлява от хора, а тяхното от закони. Съзнавам, че това може дълго да се оспорва, но впечатлението ми е такова. 

Доби ли представа за Америка извън Ню Йорк, за едноетажна Америка? 

Много обичам тази книга на Илф и Петров, въпреки пропагандните й залитания! Но не мога да кажа, че опознах точно „едноетажната Америка“ – извън Ню Йорк прекарах само няколко дни в Принстън, Ню Джърси. Принстънският университет е сред най-престижните в света и градчето е точно такова, каквото трябва да бъде – малък академичен рай, в който не те напуска усещането, че „всичко е наред“. Студенти от цял свят се готвят да променят света или ако не света, то поне собствения си жизнен стандарт. В този смисъл Принстън няма как да е типичната, „истинската Америка“. Ню Йорк също, разбира се.
Тогава къде е „Тя“ – Средният Запад, Южните щати, Западното крайбрежние или малките, незабележими градчета, които обръщат вота? Не знам. Нямам никаква представа коя е „истинската Америка“ – може би е съвкупността от всички различия вътре в нея. Но и, честно казано, този въпрос за мен не е главното. Градовете винаги са ме интересували повече от държавите. 

Беше в къщата, където е живял Бродски, носят ли още духът на авторите си местата, където са живяли? Как се почувства на стъпалата, по които е вървял Бродски? 

Не съм стигал по-далече от фасадата и стъпалата :). Ако очаквате да видите паметни плочи на тези сгради, лъжете се. Животът не спира, днес в тези стаи вероятно има нови наематели. Това сигурно се отнася и за апартамента на Бродски, и на Одън, и на повечето домове на писатели, които видях. Ти, като читател, разбира се изпитваш благоговение, следвайки стъпките на любимите си майстори, но самият град не се впечатлява толкова лесно. 

В Ню Йорк се намират едни от най-големите книжарници в света. В книжарниците може да се каже, че се чувстваш в свои води, кои посети?

Разбира се, Strand с нейния знаменит слоган – 18 miles of books! Възхитително място, в което можеш да загубиш дни, въобще забравяйки, че навън те чака Манхатън. Така че ако отиваш там, по-добре е да знаеш предварително какво търсиш. Сдобих се с важни за мен заглавия, които няма как да се намерят у нас. Други прекрасни (и известни) книжарници са Barns & Noble, Shakespeare & Co, Rizolli... В Greenwich Village има и малки квартални книжарници, които определено си струват и е хубаво да не ги пропускаш.


Четенето ти в Ню Йорк беше пред българска и американска публика, какви са според теб разликите между двете публики? Как приема американската публика българската литература? Интересува ли се според теб американският читател от литературите извън своята собствена?

От няколкото четения, които досега съм имал в чужбина, винаги оставам с едно и също ведро впечатление – много ми харесва неподправения интерес на публиката към текста. Дошлите да слушат правят точно това – слушат текста и той определя мнението им за автора. Така беше и сега. Що се отнася до втората част от въпроса, американците рядко имат достъп до българска литература. И това, струва ми се, е наш проблем, а не техен. Ние трябва да променим нещо. 
Четенето в българското консулство, заедно с Лий Каплан (с нея участвахме и в Sozopol Fiction Seminar миналата година - и двете събития са организирани от фондация "Елизабет Костова")

Какви според теб са начините да се експортира българска литература в чужбина? Литературните четения са камерни, как това може да стане в по-голям мащаб? Какво според теб трябва да направят българските издателства и автори в това отношение? 

Далеч съм от позицията да давам съвети, но съм се замислял по този въпрос. Според мен проблемът ни не е в езика – има такава популярна теза, че българският език е, видите ли, малък и това ни спъва. Аз също я споделях, докато не осъзнах, че произведения, написани на по-„малки“ езици, се превеждат безпроблемно на английски и това тутакси ги прави фактор в световната литература. Така че ние нямаме никакво оправдание. За съжаление ще се наложи да работим в тази насока, вместо да се оплакваме. 

Американската литература е родила имена, като Фицджералд, Хемингуей, Милър, Вонегът, Буковски...какво продуцира в момента тя, има ли съвременни автори, които след години ще останат, като знакови имена? 

Списъкът е достатъчно дълъг, всеки опит за изброяване означава да пропуснем важни имена за сметка на други. Затова бих припомнил само, че и поетичната традиция на тази страна е много силна. И съм щастлив, че напоследък у нас се превеждат американски Поет-лауреати от последното десетилетие – говоря за Тед Кусър, Били Колинс. Разбира се, те отдавна са знакови имена (все пак са и вече възрастни), но дълго време „липсваха“ на български.  
Кои уроци трябва да научи българската от американската литература? 

Струва ми се, че урокът е един и може да се научи отвсякъде, не само от американската литература – просто махленското мислене трябва да изчезне. Ще ми се да се създава литература от гледна точка на вечността, а не от гледна точка на премиерата. Да се вълнуваме повече от естетическата стойност на текста, а не от мнението на познатите. Не бива да сме си толкова интересни помежду си. Това е нездраво, до нищо не води. 

Би ли живял в Америка, какво би те спряло да заминеш и какво би те задържало там? 

Бих живял на различни места, но все още никъде не си се представям окончателно, веднъж завинаги. Може би с годините ще добия яснота по въпроса, на 26 ми е позволено да се чудя. Но едно е сигурно – най-добре е да живееш на място, където виждаш, че има смисъл от това, което правиш. 

Връщайки се в България и отърсвайки се от първоначалният културен шок, как би обобщил пътуването си в САЩ? Какво ти даде то, и как такива пътувания се отразяват на твоето творчество? 

Отразяват се благотворно, имам нужда от тях, защото така се чувствам по-свободен. Глътка въздух са. А и човек може реалистично да оцени нещата, когато поглежда по-често отвъд собствената си ограда. 
В следващата ти поетична книга ще има ли и късчета Америка? 

Подозирам, че да.