Публикуваха това мое есе в новия брой на Капитал Лайт. Линк - тук. Краткият разговор за Голямото четене и за разни книги, който също е в броя, съм сложил по-долу тук, след текста. Ще ви разкажа как се случи едно голямо четене и до какво доведе.
Мисля, че е защото се научих да чета твърде рано. По-конкретно на четири години. Да, затова ще е. Подпуках най-дебелите книги от библиотеката на майка ми, като се катерех по рафтовете с настървение. Опасно е настървението на четири-петгодишния, по мащаби съперничещо си само с невежеството ми от това време. До към десетата си година преминах през възможните поредици от детски енциклопедии, приказки, сказки и прочие скучнотии. Но междувременно успях да съборя от високия рафт Достоевски, Тургенев, Балзак, Джойс, Хенри Джеймс и колцина други. Помня, че селектирах по обем и корици. На тази крехка възраст външното е по-внушително и привлича първосигнално – дебелите книги зоват, но не заради съдържанието, а заради това, че са дебели. С респектиращо количество страници, та да има за какво да се похвалиш после.
Четях жадно, имах си ново умение и исках да го упражнявам. Дотам бях премислил целия четивен акт. Не разбирах абсолютно нищо от тези книги. Те бяха романи. Аз не знаех какво е това. Бях невръстно бъдеще, което, оцапано в невинността си, чете големите истории на миналото – романите. И не разбира.
Сега съм лeко брадясал мъж на двайсет и малко, с биография, пороци, проза и поезия. С много прочетени нужни и ненужни писания. Донякъде разбирам. Знам каква е дефиницията за роман, даже знам няколко дефиниции, но какво е роман, това не зная. Още по-малко пък роман на бъдещето.
Помня също, че някои от тези книги тогава ме провокираха да ги прочета пак на по-зряла възраст, за да ги победя. Едва ли съм успял. Други ме накараха да ги намразя веднъж завинаги и никога повече да не ги отворя. Може би мама е трябвало да сложи на високия рафт и Оскар Уайлд, та още тогава да попадна на томчето с „Критикът като художник” и да видя списъка с книги, които никога не трябва да се четат, както и критериите, по които се избира най-важното – какво да не четеш. Защото с преждевременното прочитане се отдалечих фатално от много книги, които заслужават да бъдат преживяни по няколко пъти в живота.
Неразбраните книги от ранното детство ме накараха да извърша и друга дързост по-късно – да започна и аз да пиша. Разбира се, преди да се захвана сериозно, изчаках да се случи и да се натрупа още живеене. Активно спомагах за самия процес на натрупване. Започнах да пиша разкази. Отпечатаха няколко. И няколко стихотворения – не са лоши, трябва да ги видите. Това ме мотивира да продължа и към настоящия момент не мисля да спирам, не знам доколко е здравословно за мен и четящите. Поне корелацията на четене-писане през годините ме направи такъв, че да вниквам малко по-успешно в романовото и да ставам все по-заинтригуван от разказаните истории, и своите, и чуждите. Голямото четене на малкия човек не е било напразно.
И въпреки натрупаната относителна ерудиция по въпросите на писането и четенето, все още чувствам фундаментални неясноти относно романа и неговото „какво е?”. Умните хора, написали умните книги, не успяха да ми помогнат да се ориентирам в материята, по-скоро ме объркаха още. Хегел, с присъщата си лекота, която показва само по най-тежките въпроси, подписа собственоръчно присъдата на романа в „Естетика”. Но и това не е ново – общо взето откакто има роман, го обявяват за мъртъв. Векове наред. Не мога да проумея как, при положение, че има толкова неразказани истории, истински, измислени, и по средата (всъщност самата жанрова форма роман се намира някъде там – по средата). Всички тези присъди обикновено се дават от инстанцията на социо-културния фон. Видите ли, епохата е такава, че романът умира, времената са странни, няма как да се пише така. Глупости. Като не може така, ще се пише иначе. Писането иначе никога не е закъснявало в хода на историята и всеки път е поправяло нещата. Всичко това обаче са литературни спорове.
Мъдрите и образовани люде, които са се занимавали да тълкуват романа, аз четях тъкмо с цел да намеря отговори за литературата. А за да узная отговори за живота, четях... романи. Обикновено отговорите в тях се оказваха грешни. Романите не могат да те научат да живееш вярно. Но могат да те подкупят да живееш интересно. Повечето хора с нормални семейства, гарсониери и евтини четириместни коли, които познавам, не са прочели повече от два романа и половина в живота си, и то само заради школското задължение. На всичко отгоре са прочели грешните. А пък живеят вярно – имат гарсониери и евтини четириместни коли. Гледат деца, които ходят на училище и вече са достатъчно големи, за да не четат романи съвсем сами и да развиват устойчива липса на интерес към четенето. А пък аз не мога сам себе си да гледам и продължавам да чета романи, които не съм сигурен дали разбирам.
Все пак, би било лицемерно да твърдя, че въобще не съм напреднал – сега не се катеря по рафтовете. Източих се на ръст драстично и мога самостоятелно да достигам любимите си книги с ръка. Препоръчвам ви усещането. Като докосване на любима жена е. Тя ще ви излъже, разбира се, но ще имате още една споделена случка. Защо не я напишете? Аз така правя и ми се получава. Чувствам се доволен, взирайки се в миналото, рушейки настоящето и скицирайки бъдещето – все през нещо написано на лист. Това ми е достатъчен мотив да правя романа на бъдещето, а не да го обяснявам.
Ето я сега и екслузивната вест в края на този текст: романът на утрешното се пише днес. Започнах го вчера. Ще ви издам и за какво става въпрос. В него има думи и изречения. Присъстват препинателни знаци, наличен е смисъл. Този роман не е Хегеловият мъртъв роман, Бахтиновият полифоничен роман, не е Сартровият свободен, но пък ангажиран роман, не е модерният, нито постмодерният роман. Този е патологичен роман. Егоцентричен до гърч. Няма полифония, има само няколко акорда от любима песен на Стоунс. Разказва се за мен и жените, но повече за мен. Едва ли ще се радва на голям успех. Но романите на бъдещето никога не могат да се сравняват по успех с тези на миналото. Очаквайте скоро.
---
Ето и интервюто покрай текста. Позволям си да го пусна в по-пълен вариант, защото на мен тук ми го позволява обемът.
Решихте да участвате в конкурса за есе...
Спонтанно. От месеци насам бях писал само стихотворения и това, което се изискваше в работата ми. Но бях в настроение и написах шеговит текст без претенция да нищи дефиницията за романа и романовото. Просто ми се пишеше нещо, като чух темата от познати – тази беше единствената ми мотивация. Също и че имам безпогрешен ню-йоркски акцент, но това не трогна никого...
Резултатите от „Голямото четене” според вас са...
Да го кажем апофатично – не са изненадващи. Мен ме притесниха повече възгласите „Българи-юнаци” в края. Сякаш оставаше много малко до едно ритуално изгаряне на другите книги от финалната дузина и езически танц на победата върху тях. А те, съгласете се, никак не са лоша проза, повечето. Никога няма да разбера целия този патос на „Спечелихме!” вместо простичкото „Избрахме”. Тук трябваше да се избере добрата книга, не да се доказва България. Към края на предаването щеше да е много яко някой от гостите да каже като Кириак Стефчов – „Аз си излазям”. Всъщност аз май точно това и направих. Излязох. Купих си бира – да, спомням си го много добре.
Какво четете вие напоследък?
Често чета по няколко книги едновременно, което не е практично, но или ми се налага, или просто така се случва. Наскоро се сдобих с чудесни английски издания на Т. С. Елиът и А. Гинсбърг. Повтарям и потретвам тях... Едни нови ръкописи на Тома Марков (между другото, блестящи)... Проза – напоследък не чета романи. Чета разказите на учителите Борхес и Едгар Алън По. Биографията на Джими Хендрикс от Чарлс Р. Крос. „Будистки плаж” на Васил Георгиев. Припомням си по много Ницше, Киркегор и Лев Шестов – заради дипломната.
От коя книга не бихте се лишили?
От първата своя, която предстои да напиша.
Защо?
Защото сега не мога. Когато я завърша, с удоволствие ще се лиша. Не бих се лишил и от „Записки от подземието” – защото е хубава. И от „The Waste Land and other Poems”, пак затова.
Преди да започнете да четете...
Обикновено отварям книгата. На съответната страница.
А преди да започнете да пишете?
Съм неспокоен. Докато – също. Спокоен съм като свърша. За кратко.
Препоръчайте ни роман, моля.
„Процесът”. „Фиеста (Слънце изгрява)”. Целият Достоевски. „Чужденецът”. „Кланица 5”. „Бащи и деца”. „Портретът на Дориан Грей”. Целият Достоевски. „Черна пролет”. Изберете си. И накрая, ако сте в шести клас или ако сте играл Бойчо Огнянов в някой филм – „Под игото”! В тези два случая е задължителен. Иначе не.
Read more!
Публикации
