Във връзка с изминалия вече международен ден на музиката (1-ви октомври) и всички чествания и концерти по повода, слагам тук един текст, който няма абсолютно нищо общо нито с тях, нито с любимата ви група, нито дори с новите албуми на Everlast и Oasis. Все пак има малко общо с музиката.
Също тъй, от доста време не се е случвало тук, но в този постинг, след кликване на "Read more!", наистина има още за четене. Много е прегледно така.
Музите, покровителки на изкуствата, „щерките девет рождени на мощния Зевс светодържец”[1], са изброени както следва от Хезиод в „Теогония”: Клио (муза на историята), Мелпомена (муза на трагедията), Полимния (на химните и пантомимата), Евтерпа (на лирическата поезия), Талия (на комедията), Урания (на астрономията), Ерато (на любовната поезия), Терпсихора (на танците) и Калиопа (на епическата поезия). Те правят така, щото на света „да има певци, китаристи сред смъртните хора”[2]. Ако се опитаме да разсъждаваме за миг в оня пленителен и непринуден синкретизъм, съпътстващ мисленето на древните, ще видим, че в техния свят всички тези изкуства, покровителствани от музите, музическите изкуства, с а м у з и к а и това не представлява проблем при дефиницията, макар и от съвременна гледна точка да ни учудва. Ето защо, занимавайки се собствено с поезия в предсмъртните си часове, а именно обръщайки басните на Езоп в стихове и съчинявайки такива за Аполон, Сократ твърди, че следва повелята да се занимава с музика, повеля, която е чувал редовно в съня си: „Сократе, заеми се и занимавай се с музика!”[3]. Философът обаче се заема с благородната задача чак сега, защото по-рано не е бил сигурен дали все пак става въпрос за „обикновения смисъл на думата” или пък точно за това, на което той се е посветил – на философията, която е „най-висшата музика”[4]. От тази кратка и недвусмислена експликация на Сократ във „Федон”, която впоследствие придобива особена афористична стойност изобщо за историята на философията, става ясно нещо много важно за древния начин на мислене: в значението на думата за „любов към мъдростта” се привнася идея за по-висша степен на съвършенство, целесъобразност и полезност, без същевременно да се бяга от значението на това, което гърците разбират под „музика”. Философията е неизменна част от синкретичното цяло на музиката, но е и нейната висша област, достъпна за отбрано малцинство, което вече е изкушено в „по-низшата” музика и иска оттам да иде по-напред в знанието и да се занимава с диалектика. Останалите музически изкуства играят по-скоро ролята на пропедевтика към заниманията с истински важното – философията.
Това особено отношение прозира в образованието на древния елин, в което музиката задължително присъства и няма да сбъркаме ако кажем, че тя е най-конструктивният елемент в цялото възпитание (paideia) на елинското момче. Чрез нейните закони (nomoi) гъркът се упражнява и в държавните закони по аналогия, равномерният ритъм прилага и в своите норми на поведение. И най-вече това уникално всепроникване на музиката в елинския свят се случва на основата на един изначален стремеж към х а р м о н и я т а. Древният грък търси да пресъздаде космическата хармония навсякъде около себе си. Той издига поглед нагоре и вижда един добър ред, вижда Космос, който трябва да бъде пресъздаден в неговото тук-и-сега. Талес гледа небето замечтан и потопен във въпросите на небесната хармония преди да падне в дупката и тракийката да му се присмее. Така поискването, естественото възжелаване на тази хармония дава началото на всяка философия. Хармонията трябва да се пренесе в устройството на полиса, в семейството, в собственото поведение, в образованието, в ума и в тялото. Гръцкото възпитание е par excellence музическо възпитание. Практически между нещата няма ясни линии на разграничение, такива които съвременния детерминистки разсъдък от само себе си налага – твоето обучение и възпитание е посветено на задачата да те направи добър, сиреч хармоничен: тази цел преследват и учителят по лира, и учителят по гимнастика, на това те учат поетите, затова гледаш представленията в театъра. „Трагическата вина” на героя се състои в това, че той нарушава зададената хармония, нещо, за което неминуиемо ще получи заслужено наказание.
Доколкото музиката се занимава изключително с хармония, нейното първостепенно място в един така подреден свят е саморазбиращо се. А философията е най-висша музика именно защото дава понятие за хармонията. Така философът има безспорното право да се нарече истински музикант. Въвежда се още една ключова за нашето разбиране дистинкция – между простият свирач и музиканта. Оказва се, че дори виртуоз с вроден талант да свири на даден музикален инструмент може да няма понятност за естеството на това, което прави, следователно не бива да се нарича музикант. Затова във „Федър” е казано: „Както примерно, ако един музикант срещне човек, който си мисли, че разбира от хармония, понеже знае да изкара от една струна възможно най-висок и най-нисък тон, музикантът няма да му рече грубо: „Ти си луд бе нещастнико!” Понеже е музикант, ще му рече кротичко: „Съвършени мой, който се кани да разбира от хармония, трябва да знае и това. Но много възможно е човек като теб абсолютно нищо да не разбира от хармония. Защото ти разполагаш със знанието, което предхожда хармонията, но не знаеш в какво се състои самата хармония.”[5].
Изкуството, както са го разбирали древните, се различава доста от нашето съвременно контекстуализиране на думата. Под „изкуство” гъркът разбира по-скоро изкусност, майсторлък, techne – грънчарят владее грънчарското изкуство, както скулпторът ваятелското. Те владеят знание, чрез което по най-добрия начин, оптимално, извършват дадената дейност. Музикантът (разбрахме, че се няма предвид простият свирач, който съвсем не знае какво прави) от своя страна владее изкуството на хармонията. Той има знание за подреденото единство. Само по себе си това знание е тясно общение с логоса, посвещаване в неговите тайни, то е мъдрост, философско знание и се постига единствено и само посредством упорити занимания именно с „най-висшата музика”, философията. Затова философът е тъждествен с музиканта. Този тип разбиране се съхранява без деформации като исторически се транслира от Античността към Средновековието и музиката продължава непрестанно да бъде в основата на изкуствата. Философията се превръща в базис на свободните изкуства (artes liberales), а музиката получава свето заслужено място в квадривиума, доколкото е, съвършено очевидно за древния, математическа дисциплина. Тя застава редом с аритметиката, геометрията и астрономията в четирипътието на математическите изкуства, а в тривиума на другия полюс на artes liberales заемат местата си граматиката, реториката и диалектиката. Това е класификацията на „последния римлянин” Боеций, която в голяма степен запазва разбирането на древните в контекста на Средновековието.
Музиката се приема безвъпросно като математическа дисциплина доколкото изучава пропорции, числови отношения вътре в подреденото единство, наречено хармония. Тя не по-малко се занимава с числа от аритметиката и на тази основа продължава традиционно да се вписва на посоченото място във всяка средновековна класификация на изкуствата. Например, постулирайки прочутите си квазиетимологи в енциклопедичното съчинение “Etimologiae”, Исидор от Севиля започва със свободните изкуства и поставя музиката в книга трета, озаглавена “De Mathematica”. Това е само един пример със съчинение, изиграло особено важна историческа роля в мисленето на Средновековието, но освен него могат да се дадат и огромно множество аналогични такива от известни и не дотам известни автори. Своеобразното възприемане на музиката като висше изкуство за хармонията (макар и моделирано от християнския свят), е останало като наследство от Античността в една тясна връзка с философията. Преминавайки през смяната на едно солидно количество културни традиции и парадигми, философията никога не е преставала да бъде най-висшата музика от дните на Сократ, съчинявал поезия в затвора, та до днес.
Бележки:
[1] Хезиод, Теогония, Дела и дни. Омирови химни. С.: “Народна култура”, 1988.
[2] Пак там.
[3] Платон, Федон, Избрани диалози, С.: “Народна култура”, 1982. , стр. 165. За съжаление ползвам това издание, в което не е въведен традиционният канон за цитиране на Платон, тъй като с него, а не с томовете, разполагам в наличност.
[4] Пак там.
[5] Платон, Федър 268 е, Диалози. Т. 2. (Превод: Г. Михайлов, Б. Богданов, П. Димитров), София, 1982.
Read more!
Публикации
Днес спечелих един шоколад на улицата. Вчера Ананд спечели мача в Бон - горе долу с толкова усилия в последната партия, с колкото и аз спечелих шоколада. Предсказанията ми от предния пост се сбъднаха, но като всички предсказания и тези бяха просто най-логичните предположения. Така че нищо необичайно и ст
ранно не се е случило.
