29 януари 2009, четвъртък

Do you, Mr. Jones?

Не зная как трябва да се казва Дилъновия лустросан критикар Mr. Jones на български, но напоследък го виждам често. Подвизава се в най-различни среди и се познава по това, че винаги ги знае нещата и е неизменно авторитетен. Мисли си, че е различни хора. Обаче нещо се случва тук, но вие не знаете какво, нали Mr. Jones?

From the Highway 61 Revisited album

Lyrics:
You walk into the room
With your pencil in your hand
You see somebody naked
And you say, "Who is that man ?"
You try so hard
But you don't understand
Just what you'll say
When you get home.

Because something is happening here
But you don't know what it is
Do you, Mister Jones ?

You raise up your head
And you ask, "Is this where it is ?"
And somebody points to you and says
"It's his"
And you says, "What's mine ?"
And somebody else says, "Where what is ?"
And you say, "Oh my God
Am I here all alone ?"

But something is happening here
But you don't know what it is
Do you, Mister Jones ?

You hand in your ticket
And you go watch the geek
Who immediately walks up to you
When he hears you speak
And says, "How does it feel
To be such a freak ?"
And you say, "Impossible"
As he hands you a bone.

And something is happening here
But you don't know what it is
Do you, Mister Jones ?

You have many contacts
Among the lumberjacks
To get you facts
When someone attacks your imagination
But nobody has any respect
Anyway they already expect you
To all give a check
To tax-deductible charity organizations.
You've been with the professors
And they've all liked your looks
With great lawyers you have
Discussed lepers and crooks
You've been through all of
F. Scott Fitzgerald's books
You're very well read
It's well known.

But something is happening here
And you don't know what it is
Do you, Mister Jones ?

Well, the sword swallower, he comes up to you
And then he kneels
He crosses himself
And then he clicks his high heels
And without further notice
He asks you how it feels
And he says, "Here is your throat back
Thanks for the loan".

And you know something is happening
But you don't know what it is
Do you, Mister Jones ?

Now you see this one-eyed midget
Shouting the word "NOW"
And you say, "For what reason ?"
And he says, "How ?"
And you say, "What does this mean ?"
And he screams back, "You're a cow
Give me some milk
Or else go home".

Because something is happening
But you don't know what it is
Do you, Mister Jones ?

Well, you walk into the room
Like a camel and then you frown
You put your eyes in your pocket
And your nose on the ground
There ought to be a law
Against you comin' around
You should be made
To wear earphones.

Does something is happening
And you don't know what it is
Do you, Mister Jones?

Докато вчера сутринта траеше смешен спор/неразбиране с един професор, си тананиках Ballad of a Thin Man мислено и много се забавлявах. Малко по-късно последва разбирателство с другия професор и всичко завърши благополучно. С онова приятно чувство от доказаната правота.
Припомних си парчето на Дилън след обидно дълга забрава, гледайки I'm Not Therе и божествената Кейт Бланшет, в която съм влюбен като гимназист. Гледах я наскоро в преноминирания The Curious Case Of Benjamin Button и там също беше възхитителна, за разлика от самия филм в цялостта си. Филмът всъщност не е и съвсем по разказа на Скот Фитзджералд, както ни убеждават безбройните критици господа Jones от всяка рецензия. Явно не всички са били "through all of F. Scott Fitzgerald's books":). И аз не съм бил, но холивудските клишета ги няма в разказа на Фитзджералд. Там бебето-старец се ражда и започва да говори моментално на баща си и света наоколо.
Аз също почувствах, че се родих - преди около десетина дни, когато най-накрая, след бавения, прекъсвания и вътрешни противоречия, завърших текста си за Париж и останах доволен. Заех се и с една любопитна задача, поставена от списание. В момента работя върху нея (снощи работих с приятели по нея в няколко бара до 4 сутринта, това са изискванията) и може да излезе нещо доста забавно. За съжаление, задачата включва и четене на една от най-тъпите книги, писани някога. Разбира се, бестселър.
Something is happening here, we'll see what it is.

Read more!

28 януари 2009, сряда

Аз и аз по пътя


Read more!

18 януари 2009, неделя

Трудна тема

Значи, тази аполитичност, тя наистина се развиваше стабилно в черепната ми кутия, за да достигне сегашното си дередже. Зрънцето си го имаше, де. Например никога, никога не съм разбирал индидивите, които са членували в младежкия клуб на еди коя си партия (не че и те някога са ме разбирали) и съм ги приемал обикновено с насмешка. Но това с пълната аполитичност не винаги е било така.
Когато полицаи биха мой колега от университета и го държаха противозаконно в районното без лекарска помощ, тогава помня, ходихме в съда, протестирахме, гледахме лошо в камерите на кабеларките и искахме справедливост. Гнусни лешояди от най-различни партии накацаха на върха на сензацията и се надпреварваха да вземат страна. Ще ви кажа и финала на историята: няколко полицая над сто килограма осъдиха момчето, че то ги е удряло.
Това не беше справедливо и го обговорихме в "Радиопирати". Аз трябваше да участвам за друго, но нейсе, казах си, това сега е по-важно, може да помогнем на някого. В студиото освен мен бяха и приятели на момчето. Там в ефир разбрах, че всъщност са членове на някакво ултраляво движение, бяха негови съратници. Някакъв ъпгрейд на младия Ленин с червени бузи говореше екзалтиран от ефира на Дарик, Карбовски го ебаваше напълно заслужено, а аз си зададох въпрос, който все по-често си задавам през годините: "Баси, аз какво правя тука?". Но важното е, че по принцип позицията беше правилна - няма значение от какво движение е човекът, не е с п р а в е д л и в о да го бият ей така и после да съдят него и да твърдят, че е удрял той. Нали така? Все едно. Справедливото не се случи.
Помня по време на учителските стачки, гмурвах се в тълпата с един голям диктофон, висящ от врата ми и с притурка фотограф, готов също да се бута за справедливост. Търсихме обиколни пътища, за да влезем, не ни пускаха и се карахме с полицаите, значи сме прави, мислех си. Отивах на работа и си казвах - ето, правя нещо важно. А то било седЕнка, открехнаха ни управниците...
Помня десетките нощни спирания от полицаи, дразнещите и никому ненужни диалози с тях - докато се обясниш, че всъщност ти нищо престъпно не възнамеряваш да извършиш тая нощ, но пък дебеловратият господин, който излиза от неправилно паркираната кола до нас на тротоара, виж, той би могъл. Та защо не спрете него, ето го, минава покрай вас ухилен? Защото не можете, аха. А мен можете, ясно. Нося личната си карта, а това, което ви се иска да намерите, не нося. Не бъркайте продавачите на слово с продавачите на друго, г-н полицай, знам, че ви е трудно.
Помня как получих обиди и не получих хонорар (обещан), когато пак преди няколко години трябваше да водя някакво местно събитийце с музика и да "спомена" партията организатор с три-четири топли думи и агитация. Сам не очаквах, но когато дойде моментът, казах на хората да гласуват за когото си искат и да не слушат глупости. После си го отнесох. Но нали постъпих п р а в и л н о.

Когато убиха момчето в Студентски град, скоро след това, ми подхвърлиха някаква подписка на улицата. Рекох си, ето, сега ще се подпиша на това място и ще заявя гражданскита си позиция по повод ужасната случка. Погледнах какво пише в подписката: нещо от рода на "око за око, зъб за зъб - да има смъртно наказание за убийците". Баси, аз какво правя тука? Веднага върнах химикалката и се махнах по най-бързия начин. Реших да не напиша и ред за случката с момчето, с което сме родени в един град, защото наистина не знаех какво да кажа. И мисля, че повечето от хората, които и досега говорят за това, също не знаят какви ги дрънкат. Мисля, че по нашите географски ширини всеки колективен бунт е съпътстван с кофти индивидуално самоизтъкване. И иронията в това е, че индивидуалното би трябвало да се появи по-рано. Не като лична разхайтеност със закъснение, а като навременна лична отговорост на всеки да подобрява битието, питието и съзнанието си, без да пречи на другия. Хората наоколо имат колективно робско съзнание и за разлика от западните демокрации, нямат възпитани навици за смислен протест. И вината е повсеместна, това сме ние.
Искам да има искания на граждани, а сам се оплаквам от това, че има оплаквания на роби. Добре сме се наредили. И ония горе го знаят, те ги надушват с лекота тия неща.
Мисля, че бунт на улицата не се прави с книги, но те не биха били излишни, когато идва момента да формулираш единни, коректни искания.
Насред митингите ултраси крещят своите ксенофобски слогани и мерят, други хора са поставени провокатори и властниците им плащат, за да подстрекават и да правят от протеста свинщина (това е старо като света) трети искат сега едно, а утре на същия протест друго, четвърти искат да впечатлят някого, пети въобще не знаят за какво са там. Куките бият всички наред просто от рефлекс, а опозицията се чуди как да се нагласи и да се чува отнякъде в популистко ехо. Знам, че това е нормално тук. Но наистина ми е трудно да се намеря в тоя кюп. Виждам се как искам да участвам в нещо, с което съм съгласен. Какво става, ако си несъгласен и с двата полюса? Питаш се, баси, ти какво правиш тук. Може би просто трябва да си вършиш работата, да пишеш добре, кадърно и честно, да оставаш доволен от написаното (първо ти, пък после който друг иска) и когато правилният момент дойде и се налага, да участваш в каквото трябва. Може би дори и да се разгласуваш (тук бурен смях).
А има и друг вариант: през годините да продължаваш да се отвращаваш все повече и повече, да се гнусиш от политическото в тази страна до степен на задушаване. И да си пишеш стихотворенията и разказите, защото когато страните около теб ти се струват грешни, просто заемаш своята.
Най-притеснително е когато в главата ти витаят такива мисли само на двайсет и няколко. Това е възраст за барикадите. И ти го усещаш, би отишъл, защото лудост не липсва, ама... Само, ако можеше да не ти изглеждат така грешно политизирани, лицемерни и свински самите те. Ако можеше да не се сещаш с усмивка, че скоро идват избори и познай кой пак печели от цялата лакардия. Вярно, лудост не липсва, ама присъства и мисъл.

***
В събота излязоха в съответните печатни медии разказите на двама мои приятели. Хората в мрежата протестираха и срещу това. С хъс. Много е забавно. И ние добре се забавлявахме на четенето на Тома и Карбовски в Сфумато. Леките момчета убиха времето.

Read more!

12 януари 2009, понеделник

В начало пак

Днес това място във виртуалното пространство става на една година.
Добър приятел става на 33, но вече празнувахме оня ден.
Стават 11 години от деня, в който почина моята баба.
Аз преди няколко дни, на 7-ми, отново станах Иван и важни за мен хора се забавляваха от този факт и от това, че бяхме заедно в състава, в който бяхме. Покрай първото си име успях да се сдобия с биографията на Джими Хендрикс, с Едгар Алан По, с нова малка плоска бутилка (загубих старата), с добре подострен редакторски молив и остроумна мисъл от Тома, засягаща загубването на малките плоски бутилки по градинките. Сдобих се и с ред други готини неща и думи. Именният ден започна и завърши с хубав разговор между мен и верен приятел, който скоро заминава за Франция. После сгъчканите един до друг празници свършиха, междувременно работата, подобно на годината, започна. Нещата в този сайт също не е зле да започнат пак и кога по-добре от днес. Та...
Работил съм във вестник преди и помня колко ми беше глупаво да чета винаги едни и същи обзори на годината в медиите, когато хване равносметкоманията и се започне с анализите и прогнозите. После изведнъж снегът ни връхлита изненадващо през януари и това става водеща новина. Нямам какво да кажа за равносметка в блога. Той не е особено ангажиран или предназначен да бъде масово четен по села и паланки на всяка цена. Ще ми се в първото нещо, което пиша тук тази година, да има любимо парче. Реших да е на Сам Кук, "A Change Is Gonna Come". Звучи добре като за начало на една година. Промяна, тва онова. Сигурно нещо трябва да се промени наоколо. Парчето е емблематично за civil rights ерата в Щатите и шейсетте, за тази конкретна промяна иде реч в текста. Но това не бива да ни спира от харесването му и усещането му като нещо близко в нашето тук-и-сега, днес. Напоследък го изровиха от прашния шкаф с плочите покрай речите на Обама. На мен просто ми харесва. Адски много.

Песента има не знам колко много кавъри, някои доста любопитни. Не ми е писвало да слушам дори и в не най-силните от тях. Сега ще започна да ги слагам тук и няма да спра с добро. Този е на дефиницията ми за соул, Отис Рединг:

На Терънс Трент Д'Арби:

На Принс Бъстър:

На Арета:

На Сийл:

На Боб Дилън!

На богоподобния вокал на Лорин Хил (нищо, че си падала леко расистка):

Още кавърите на Антъни Хамилтън, Уейн Брейди, Ал Грийн, Пати Лабел (който не мога да открия) и куп други. Спирам умишлено на 12, заедно с оригинала, колкото за всеки месец от годината. But I think I'm able to carry on.

Read more!