понеделник, 3 януари 2011 г.

Моята (книжна) 2010

От чудесния сайт Аз чета ме попитаха каква е била книжната ми 2010-а. Въпросите бяха следните: Каква беше твоята книжна 2010? Коя беше книгата, която те заплени най-силно? Коя те разочарова най-много? Какво ти даде надежда за бъдещето на книгоиздаването у нас през 2010 година или какво те отчая още повече?
Ето и моите отговори, а оригиналната публикация е тук:



Едно от нещата, с които моята книжна 2010-а се различава от 2009-а, е това, че за 2010-а ме питат – наблюдава се някакво въвличане в литературното говорене, вече фотографките ме снимат контражур, както казва любим поет, когото ще спомена по-долу. Истината е, че това ми се нрави.
Тази година за пръв път четох Гинсбърг на български, преводът на Владимир Левчев беше важно събитие. Покрай любовта ми към английския език, която трае общо взето цял живот, изобщо не се бях питал как ще звучи този велик поет на български - и ето, звучи си пак като велик поет.
Излязоха нови чудесни книги с поезия на Екатерина Йосифова, Петър Чухов, Димитър Кенаров, Пейчо Кънев, Кирил Василев, появи се антологията „Последните от 80-те”. Излязоха сборници с пиесите на Георги Господинов и на Захари Карабашлиев, чета ги с удоволствие, а и от интерес към заниманията с драматургия, с диалози и текстове за сцена, които, надявам се, ми предстоят. Много харесах сборника с разкази на Етгар Керет, който излезе тази година.
През 2010-а имаше и интересни събития, свързани с четенето на поезия пред хора. Ценно ми се стори това, което правихме със "Зачитане", харесах "Бавно: изговорен свят" на Стефан Иванов и Блуба Лу.
Не ми се говори за книги, които са ме разочаровали, просто не прочитам такива докрай, освен ако не е някакво задължение или услуга, а и не ми се съди никого. Нека литературната година се състои от неща, които сме харесали.
А за тези, които наистина харесвам, няма никакво значение коя година е. Четох си Венедикт Ерофеев, Андрей Платонов, Джон Фанти, Пол Остър, Брет Истън Елис, разкази и репортажи от Труман Капоти, разни книги за сценарии, защото това работя… В зимните вечери напоследък се хващам как отново Паскал ме вълнува с дълбочината и страстта на разума си, опитвайки се да обоснове най-неясното. Мисля за Маларме и Бодлер, за Елиът и Дилън Томас, за тихата и недостижима виртуозност на Георги Рупчев, за величествената ирония на Константин Павлов, която сякаш ни гледа от високото, от Витоша, и е единственото нещо, което диша свободно над нас.
Колкото до бъдещето на книгоиздаването, кое ми даде надежда или кое ме отчая… Не се сещам за нещо, което е в състояние да ме отчае напълно, защото не страдам от прекомерно завишени очаквания. В България няма глупост , която да идва изненадващо. Единственото доблестно нещо, което остава да се прави, е да се пише добре, ако може все по-добре. А работата на издателствата е да правят популярни тези, които пишат добре. Има няколко издателства в България, за които това наистина е приоритет и ние - авторите и читателите - можем да сме им благодарни.


2 коментара:

Лилия каза...

Мисля че според мен доброто писане се дължи на преживяно и почувствано ...Не може да изкажеш красиво нещо, ако то не е в душата ти и не трепериш само като се появи на хоризонта .Поне за мен е така.Обичам, изпитвам силни чувства , и се появи моето писане.Може да не е съвършено защото е

Bla каза...

Oh, this is heavy.